ПАРИЖ И СОФИЯ - ДВА ТОЛКОВА РАЗЛИЧНИ СВЯТА…

ТРЪПКАТА НА СВОБОДНИЯ ДУХ


Ще си призная – никак не ми е лесно да бъда емигрант в Париж.
Но всеки миг благославям съдбата и Господ, че имам възможността да живея, да дишам въздуха на този единствен в света Град на Свободата…
Снощи поех поредната глътка опияняващ дъх на освободеното творчество – гледах по телевизионния канал 2 един филм-епопея на човещината и изконното право на всяко живо същество на достоен земен път.
Такъв филм днес в България не е възможно нито да се направи, нито да се излъчи.
Защо?
Не може да се направи, защото у нас липсва Свободата на Духа.
Не може да се излъчи, защото … Ами пак поради същата причина.
Само изцяло, вътрешно и материално свободен човек може да сътвори такъв апотеоз на Духа.
И той да бъде показан на хората в една от най-гледаните телевизии, и то в най-гледаното време.
Има и нещо друго.
С всеки изминат ден в странство, тук, в Париж, аз усещам и с кожата си, че на нашите, балкански географски ширини тежи, а и може би ще тежи винаги проклятието да бъдем несвободни. Да преживяваме живота си все в очакване на онова „УТРЕ”, което така и никога не идва. И в това очакване да се обезличаваме като човеци, да се учим на Омраза, а не на Обич към ближния, да се разделяме, а не да се обичаме…
Всъщност филмът, за който пиша сега, носи странното, но показателно заглавие – „Близкият неприятел”. Тоест врагът, който всъщност ти е близък… Врагът около теб, но и в теб…
Накратко – действието се развива по време на войната в Алжир. Една група войници-французи патрулира из пустите и обезлюдени планини. Цялата тази пустош, разбира се, съзнателно търсена от създателите на филма, навява усещането за безсмислеността на тази война, за нейната трагична предопределеност. Жестокостта ражда жестокост, равнодушието, фалша и лицемерието раждат престъплението… И в края на краищата страда Човечеството, страда Планетата от това противоестествено изтребване уж в името на някакви висши идеали и помпозни приказки за „дълг”,”патриотизъм”… Гарнирани с поредната порция „смърт”, придружена от поредния орден за „изпълнен дълг в името на отечеството”…
Грозното лице на войната е всъщност главният герой на този чудесен и като идея, и като изпълнение филм. Тоталните, нечовешки поражения на подобни екстремни състояния са предадени чрез преживяванията на младия командир на военната част – един чувствителен, обикновен французин, влюбен в семейството си, който в края на краищата, въпреки вътрешната си съпротива, се превръща в … звяр. Това е цената на „патриотизма”, на „войната-дълг” в името на родината…
Филм-жестока сатира на лъжепартиотизма, на войнолюбието…
Само си представям лицата на доста мои познати в България, ако такъв филм с подобна тематика, но засягаща наши „героични” периоди от живота на държавата ни бъде създаден и разпространяван у нас!
Като в хор ще гракнат почти всички – какъв позор, родоотстъпници, безродници, предатели, изменници неидни… Естествено, най-активни ще бъдат, както винаги, тъкмо онези, които добре, абе, какво добре, направо яко, се напечелиха, а и продължават да печелят, тъкмо от такива лъжепатриотични кампании! О, ние, българите, сме майстори на определения от подобен род! И само с каква наслада ги употребяваме! Разбира се, винаги в ущърб на някой друг, не за себе си. И с каква страст после наблюдаваме как се разръфва тялото, а и въздуха около „виновника-предател”! Ама така му се пада, нали? Че как така той ще плюе върху паметта на дедите ни, върху героичното ни минало…
Войната в Алжир все още е много жива в съзнанието на днешните французи, така както са живи и много от важните събития от времето на тоталитаризма у нас. Раните от загубените около половин милион близки все още кървят… Но хората, нормалните хора в нормалната държава Франция не спират не само да си задават неудобни въпроси, но и да търсят още по-неудобните отговори за тези събития. Докато ние като щрауси си затваряме не само очите, но и сърцата. Че ние дори елементарни периоди от своето минало все още не сме открехнали. Защо? Ами защото са „държавна тайна”, „квалифицирана информация” и тъй нататък… Защото нашата история е само героична, нейните страници са само велики…
Да, колко всъщност сме далече, ама наистина толкова далече от нормалността на нормалния свят. От света на Духа…
Дни наред вървя и дишам, разтърсен от видяното. И някак си отвътре просветлен – да, истинското изкуство все още е живо. Благодарение на такива острови на свободата като Париж.
Ех, Париж…
Пускам по инерция българския телевизионен канал – изтръпвам. Но този път от безсилие – все ония безлични сладникави сериали-патриотични бози от рода на „топчето се пукна”…Защо толкова обичат някои да мислят,че цял един народ е съставен от примитиви? Защо и на кого днес са нужни такива елементарно поднесени соцтворби за олигофрени? На кого ли?
Но това не е всичко.След поредното повторение на такъв сериал започват баталните, все едни и същи вече двадесет години съвременни караници, особено пък сутрин, между доморасли политици, назначени журналисти, културтрегери… Нахвърлят се един срещу друг, байчето ги гледа щастливо, пафка поредната цигара в беззъбата си вече уста-дупка, къде ти пари за чейне, и с кеф, ама какъв кеф, изрича – ех, този й е…, простете за израза, мамата на тази…
Сладко, безгрижно, безнадеждно…
Париж и София.
Два свята…
Единият – светът на необявената, но продължаваща вече двадесет години война в България срещу Духа, този вкиснат свят на мизерията, вследствие на контролираната вече толкова години бг-бедност, на скотското съществувание, придружено от лютиви псувни под мустак и страхливо озъртане в пореден опит за аванта за парчето хляб… Светът на тоталната липса на солидарност между тъй наречения и назначен незнайно от кого „елит” с огромни доходи и милионите останали бедняци, тоест бащите и майките на този „елит”, с 50 евро пенсии и заплати…

И другият – светът на солидарността, но и на разкъсващите човешкото стремление въпроси, на непрекъснатата борба със себе си, със своето вътрешно „аз”, облъхнат от усещането за Дух…
Два толкова различни, паралелни свята в единна Европа.
В единна ли?

ДИМО РАЙКОВ
Париж
10 януари 2011 г.