ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"

ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"
(за повече информация кликнете върху снимката)

четвъртък, 31 март 2011 г.

ДИРЕКТНО - ЕДИН БГ-МИНЬОР НА ВЪРХА НА АЙФЕЛОВАТА КУЛА

Мечтата, неосъществимата мечта на татко, тоест миньора Петко Димов Райков, сега пенсионер, да види Париж вече е осъществена.

Чудото, да, чудото стана! Татко е на върха на Айфеловата кула. И Париж е под него… В асансьора към върха на кулата татко не е уплашен. Напротив, като голямо дете излъчва любопитство, целият е сякаш един такъв омекотен… И наляво и надясно казва може би единствената дума, която знае на френски – бонжур! Бонжур, бонжур… Хората наоколо и те – бонжур, бонжур… Вълшебната думичка, изречена с усмивка, да, непременно с усмивка…

Гледам любимото лице. И си мисля - от това татково гостуване разбрах, че всичките тези приказки за някаква генна предопределеност, за това, че „роденият да пълзи, цял живот ще пълзи” и тем подобни неща не струват пукната пара и биват разбити на пух и прах. Стига само човек внимателно да наблюдава хора като моя татко. Той, беднякът, сиракът, роденият поради капризите на съдбата в едно нищо и никакво селце там, в онази почти неизвестна за европееца планина Странджа, намираща се половината в България, половината – в Турция, живял до 81 години в тотална, контролирана мизерия, все в очакването на оня, мечтания ден „утре”, който, разбира се, никога така и не идва на онези географски прокълнати ширини, сега, изведнъж, попаднал в нормални условия на живот, при нормални взаимоотношения между нормални хора, се оказва, че е може би по-нормален и от най-нормалните французи… Няма е вече прежната нервност и изпитост на лицето му, няма го страхът в очите му… Един нормален, възрастен мъж…

Случи се така, че в един от дните на татковото посещение в Париж се озовахме двамата на едно соаре, тоест почерпка-коктейл. В интерес на истината татко се дърпаше, къде ще те излагам, синко, иди и си свърши работата, а пък аз ще те почакам отвън… Милият… какво ти отвън? Та студът не се търпеше, макар и в Париж… И, разбира се, татко се озова вътре, там, при шикозните, там, при нормалните хора…И поведението на татко бе такова, че когато накрая се разотивахме, при нас дойде един от организаторите, който ме познаваше и ме попита: „Мосю Райков, кой е господинът с Вас? Аз бих искал да се запозная с него. За първи път в своя живот виждам такова интелигентно излъчване, непосредствено, деликатно, абе, френско, но френско от ония времена, които и ние, потомствените французи, вече отдавна позабравихме…”

Невероятно, но факт, нали? Какво показва всичко това? Не толкова, че теорията на онези за генното начало е най-съществена, а това, че грях носят тези, които са поставили в условия на бедност, унизителна и тотална, хора като татко. А такива са доста от нас, българите. Доста ли? И какво излиза? Че ако татко бе живял в условията на съществуване на французите, например, той би имал съвсем друга съдба, той би станал друг и би дал съвсем друго на своята страна… И кой е виновен за това? Кой в България предопределя вече векове кой да бъде „европеец” и кой слуга? И по какъв критерий? Мисли, мисли, мисли… Защо тъкмо тук те ме връхлитат? Татко е на върха на Айфеловата кула… Виждам, че сълзи се търкулват по скулестото му лице. Нищо не го питам. И той нищо не ми казва. Просто – татко плаче… Там, на върха на Айфеловата кула. Мълчаливи, гъсти сълзи-вадички, които се оттичат по любимото лице… За какво ли може да плаче един възрастен, видял и патил мъж като татко? И то там, в Париж, на върха на Айфеловата кула, символа на свободния, на ОНЯ, нормалния свят… До който моите българи, а и татко само допреди дни, пътуваха но единствено възможния начин – чрез въображението си, лягаш, завиваш се през глава и… натам, натам…

Месецът свършва. И аз връщам татко в България. Пристигаме в градчето Малко Търново, в нашата Странджа планина. Мрачно, сиво, безнадеждно… Минават хора, тоест наши съграждани. Татко ги поздравява. Разбира се, не с „бонжур”, ами с еквивалента му на български – добър ден! - Добър ден, Добър ден… Мълчание. Поглеждам татко. И изтръпвам. Лицето на татко е придобило отново прежния си вид – изострено, с прежълтял оттенък по краищата… И оня страх в очите… Тръгвам си. Прегръщаме се – татко притиска глава към гърдите ми: – Диме, нали ще дойдеш пак. И тогава ще ме вземеш. Ама завинаги! Нали, Диме? Буцата ме задавя. Пътувам. Обратно за Париж. Заедно с буцата. И с въпросите – кой и защо открадна живота на татко? Кой и защо открадна и нашия живот? Да, пак въпросите… Самолетът се приземява. Изведнъж светлини, рояк светлини избухнаха пред очите ми. Да, светлините на Париж… Всъщност Градът на Светлината. И на…Айфеловата кула. Тоест, градът на …баща ми, нали? И на моите българи. Които просто се завиват презглава и тръгват. Да, натам, натам…