Днес е Трети март - нашият национален празник. С разказа–вопъл, публикуван по–долу, бих искал да поздравя останалите днес може би малцина българи, които все още са запазили своята българска чувствителност и въображение. Всъщност кога, ако не на такъв голям празник, ние, синовете и внуците, би трябвало да се сетим за тях, забравените и вече ненужните...
ПРЕДКОЛЕДНО ПОСЕЩЕНИЕ
Аз съм емигрант. И съм далече, много далече – чак в Париж. Татко е сам самичък в Малко Търново, да, там, на края на света, в планината Странджа, където по това време е царството на виелиците и студа.
Татко е сам, мама почина преди година. Татко е единственият мъж на нашата улица. Другите живи са вдовици.
След няколко часа настъпва Бъдни вечер.
Говорим с татко по телефона, обаждам му се през тридесетина минути…
Гласът отсреща е тъжен, леко продран от настинка, но и от… очакване. Обаче милият старец знае, че сега, часове преди Коледа, той ще бъде сам. Единствено със спомена за мама… И с мисълта за правнуците си…
Какво можех да направя в този момент аз, синът? Летището в Париж е в хаос, стотици спят по пода, а татко чака…
Обаждам се чрез Фейсбук на моя далечна роднина, съвсем млада жена, която ми е изпратила преди минути снимка от вчерашното тържество в читалището на Малко Търново. Там татко, пременен като дядо Коледа с костюмче, което му го купих от Париж, дава подаръци на децата на моето родно градче. Радост, усмивки…Татко също се усмихва, татко е щастлив…
И аз се подлъгвам – моля роднината да отдели няколко минутки, да го посети току пред Коледа, само едно „Здравей, дядо Петко!” да му каже. А на него по телефона му казвам да отскочи поне за минутка до съседката, единственото същество, с което той поддържа някаква връзка след смъртта на мама – тя му подаде нещо през оградата, той също на нея нещо…. Но как така, казва ми татко с почуда, че тя е сама жена, как така ще отида при нея, че нали след това цялото градче ще ме оклюкари. А и на нея сигурно са дошли децата й от Бургас, как така чужд човек, и то неканен, ще й ходи на гости…
Да, няма начин – остава само телефонът. Затова и пак звъня…
Този път, само няколко часа преди идването на Коледа, гласът на татко е задъхан от … вълнение.
- Диме, знаеш ли, имам гост!
И как само го каза това „Имам гост!” татко? Така-а-а, с радост, ама игрива, събудена за живот тръпка в гласа…- имам гост…
Оказа се, че мой учител, днес също старец на повече от осемдесет години, го посетил.
Е, това ако не е знак от Бога, рекох си, зарадвах се, стана ми хубаво, честитих на учителя празниците, благодарих му за жеста, че малко ли е това, в края на краищата и той е възрастен, и вместо да седи на топло при жена си, бе дошъл да види един самотен човек.
И както му говорех аз на моя учител по телефона от Париж, така и не усетих как гласът ми сам самичък поде:
- Учителю, за мен Вие винаги сте били пример, един хубав и добър човек, и добър,ама много добър преподавател, толкова неща научих от Вас…
Гласът отсреща онемя, само леко припукване в телефонната слушалка показваше, че все пак линията не се е закрила…
По някое време тишината се набразди:
- Райков / Той, учителят, винаги така се обръщаше към нас, на фамилно име, от уважение, разбира се,да, така – Райков…, и все на „Вие”…/, благодаря Ви! Вашите думи за мен ще бъдат най-хубавият подарък за Коледа…
Да, на мен също хубаво ми стана, защо да крия, та малко ли е това в днешно време, ето, онази, роднината, която бях помолил и на чиито деца татко бе доставил толкова радост като дядо Коледа, не откликна на молбата ми, но затова пък моят стар учител сякаш бе пратен от Господа…
И поуспокоен, какво ти поуспокоен, направо окрилен, поел някаква заразяваща по телефона топлина, аз затворих телефона. Предвидливо изчаках час-два, нека да си поговорят, нека …
Звъннах.
- Как е, тате?
Татко мълчеше. Стреснах се.
- Ами, как …- гласът му, този толкова познат татков глас, сега отново бе помръкнал.
- Ами той, учителят, знаеш ли защо бе дошъл?
Нещо ме бодна в сърцето.
- Ами, искаше ми двайсет лева, нямал пари, пенсията му e учителска, има няма стотина и нещо лева, абе той взима колкото жена…
„Взима колкото жена” – защо ли тези думи се вбиха в мен?
Татко продължаваше:
- Не му дадох, знаеш,че и аз нямам, след няколко дни е годината на майка ти, трябва да купя това-онова, ще трябват пари и за помена в ресторанта. Пък всичко е толкова скъпо… Сега отиде у друг съсед да моли… Лоша работа, синко, той все ходи, събира желязо, хартия, иначе не могат да изкарат месеца…Е, не го изпратих без нищо, посъбрах орехи, някоя ябълчица, някой компот… Ама пари не му дадох, пари и аз нямам…
Нещо се надигна в гърдите ми.
Моят учител по рисуване… Та той беше хубав, висок, достолепен… И благ. А сега? Сега този 85 годишен човек бъркаше по кофите…
И бе дошъл при моя баща, при бащата на ученика си, да моли за банкнота… И то само часове преди Коледа…
И нахлуха в мен въпросите…
Кой и как допусна всичко това?
Кой и защо продължава да се гаври с тези почтени и достойни хора, учили на добро и любов към род и родина стотици, хиляди българчета?
И защо ние, учениците, така се отплащаме на … учителите си?
Може ли човек да си го помисли – учител да ходи срещу Коледа да бърка в кофите за боклук и да моли за банкнота друг старец, и то баща на негов ученик?
Изтръпнал, впервам очи в компютъра. Срещу мен бе изскочила снимка, ама голяма, хубава снимка от предколедна веселба на някаквo министерство. Масите са отрупани с всевъзможни лакомства, веселящите са заели пози на дансинга, от които ти премалява… Разкош, лукс, изобилие…
Господи, не вярвам на очите си, разтривам ги…
Всъщност колко "Българии" има в България...България на татко, на моя учител... България на ония, разплулите се и със сърцата-парчета лед...
И започват едни видения да танцуват пред погледа ми – опърпан старец рови в кофите, после пък тази картина се сменя от ухилени, преяли и почервенели от изпития алкохол мазни физиономии… Бащите…Децата…
И пак дочувам гласа на татко:
- Хайде, Диме, весело прекарване, целуни всички, най-много правнучката…
И заглъхва гласът на татко, заглъхва, заглъхва…
Да, идва Коледа, след нея и Нова година…
Малко ли е това? Коледа и Нова година.
Най-големите, най-хубавите празници.
Да, празници…
Наистина хубави празници. Човешки…
Човешки ли?...
Всъщност нима думичката „човещина” вирее днес на територията, наречена „България”?
Димо Райков,
Париж, 3 март 2011 г.
1 коментар:
Да, бате Димо, слава Богу, има я човещината в България, ама не е в министерствата и в Парламента - не я търси там, където "човек" за "човека" е вълк... Като бях в Икономическия и социален съвет, често се срещах и се сприятелихме с един истински Човек - Горан Банков, лека му пръст! Беше неизменен първи зам.-министър на труда в не знам колко правителства. Професионалист, не политик. И Човек. Та Горан, като ме опозна, ми каза: Чудя се ти какво правиш тука, тук не е за тебе, всеки търси само личната изгода... След един месец на размисъл си пуснах предизвестието за напускане.
Горан Банков беше изключение. Тези, които се бият в гърдите и се врат все пред камерите, не са хора /то май и Бойко попада в тези параметри, пък дали е човек, почвам да се чудя/. Ама човещината е при обикновените хора, за които няма да прочетеш. При тези хора, които за нула време събират огромни суми за лечението в чужбина на български дечица в чужбина, например чрез www.save-darina.org. Наскоро събрахме за месец и половина над 200 000 евро за едно детенце - не защото сме богати, а защото са много човеците в България. Всеки внася по колкото може - от 5-10 до 5000 лева. Там можеш да видиш човещината на българите, бате Димо!
Проблемът е, че ни е писнало да ни лъжат и сме се отвратили от политиката, та все разни "спасители" се появяват... Кой ли ще е следващият? Не знам и не ме интересува...
Поздрави на теб и Париж! Емо Димов
Публикуване на коментар