ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"

ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"
(за повече информация кликнете върху снимката)

петък, 31 август 2012 г.

ДИМО РАЙКОВ ПРЕД В. "МОНИТОР"- МРАЗИМ СЕ,ЗА ДА ОПРАВДАЕМ ОВЧЕТО СИ ТЪРПЕНИЕ

В Париж всичко е талант и труд до прегряване на мозъка


Димо Райков, писател: Живеем в дефицит на солидарност и съчувствие

Продължаваме да се мразим, за да оправдаем овчето си търпение



ЛЮДМИЛА ГАБРОВСКА05.05.2012 Визитка:



Роден е през 1954 г. в Малко Търново



Завършил българска филология



Дълги години работи като редактор в литературни и национални медии



Автор е на романи и сборници с разкази



Понастоящем живее в Париж



От няколко дни на пазара е новата му книга „Реката на смъртта” (ИК „Хермес”), която на 3, 4 и 9 май ще бъде представена съответно в Пловдив, Стара Загора и Бургас



- Г-н Райков, какво ви провокира да напишете книга точно за чужденците, загинали на българската граница в стремежа си към свобода?



- Вижте, аз цял живот нося в себе си две картини. Едната бе гробът на неизвестен източногерманец – едва забелязваща се могилка с килнат върху нея грубо направен кръст с разкривен надпис - „Източногермански поданик, на 21 години”. Без име, без паметник. Просто един млад живот в небитието. Другата картина, останала у мен, бе образът на едно войниче граничар, което ние, децата, веднъж случайно съзряхме пред милиционерския участък. О, нима това бе един от силните, красиви батковци граничари? Този бе един 18-годишен старец, с посивяло лице...Чухме, че той бил убил цяло семейство немци от Източна Германия – баща, майка и три деца, едното от които пеленаче.



Тези две картини бяха моето проклятие – носех ги цял живот дълбоко в себе си. И ето – веднъж, преди няколко години, на един коктейл се запознах с неколцина немци. Не усетих как и защо директно ги запитах дали знаят нещо за съдбата на техни сънародници по българско-турската граница край моето родно градче Малко Търново. Немците ме погледнаха изненадано, поклатиха отрицателно глава и смениха темата. Прибрах се и започнах да пиша „Реката на смъртта”. Тя всъщност е моят поклон пред героите на тези две картини.



- Книгата ви разкрива механизма, чрез който преди години се е насаждала омраза. Според вас кое прекършва човешкото достойнство?



- Мото на моя роман е мисълта на Албер Камю: „Писателят трябва да слугува не на ония, които правят историята, а на ония, които я изтърпяват.” Мото е и един стих от неизвестен поет от Източна Европа: „Когато умра, погребете ме прав, защото цял живот съм живял на колене.”



Всъщност аз посветих моята книга на жертвите и на политическото мерзавство, но и на жертвите на днешните стожери на контролираната мизерия у нас, т.е. на ония деца, намерили смъртта си по границите на България, но и на самите нас, българите, които в началото на ХХІ век сме най-бедните и най-нещастните същества в Европа, живеещи в атмосфера на липса на каквато и да е солидарност и човешко съчувствие. Ние продължаваме да се мразим, да търсим врага... За да оправдаем може би собственото си овче търпение и дребен тарикатлък.



- Емиграцията засилва или премахва комплексите на българите?



- О, много труден въпрос. Бих могъл да ви говоря по тази тема дни наред, но ще се огранича само в моето лично усещане – тръгнах с огромни надежди, после усетих страшен шок във всяко едно отношение, сега като че ли нещата се нормализират. Когато човек има вътрешното убеждение, че е частица от нормалния свят, че е честен пред себе си и околните, тогава комплексите остават на заден план.



И особено когато захвърлиш всякакъв хъс за победи, например над Париж, за домогване до богатство. Просто в този свят трябва да бъдеш почтен, да не лъжеш, да не крадеш, да не проявяваш тарикатлъци, и то дребни. И тогава ще бъде по-леко. Не казвам леко, а „по-леко”. Защото наистина днес не е лесно да бъдеш българин - и в чужбина, но и в България. Между другото, по-обширно на този ваш въпрос съм отговорил в току-що завършената ми книга с есета, озаглавена „Диагноза: Българин в чужбина”. Която, сигурен съм, ще стресне много хора.



- Вие как бихте дефинирали тази диагноза?



- За мен най-очебийните черти от характера на българина са на първо място завистта, която прераства в злоба и невероятната склонност към дребен тарикатлък. Много е прав Иван Хаджийски, като е писал преди години, че България е „страна на дребните шмекери и дребните тарикати”. Тези черти в чужбина се усещат още по-силно, французите дори не могат да възприемат, да допуснат дори за миг нещата, които правят някои българи.



- А има ли нещо, което французите могат да научат от нас?



- Разбира се, че има. На първо място – на лошотията ни. Е, това е в кръга на шегата, но знаете ли, че ние пренесохме в Париж чалгата, дребния тарикатлък... Сериозно – бих искал французите да „поемат” поне частица от нашата БГ спонтанност и гостоприемност. Тези типично български добродетели и у нас залиняват, но все още ги има, докато у французите те са почти непознати. Това най-добре се вижда у някои наши вече пофранцузени българи, които са толкова студени понякога в Париж, че чак изтръпваш.



- Вие сте свидетел на студентските стачки в Париж, какви разлики виждате между българските и чуждестранните студенти?



- Да, за огромно мое съжаление, разликата е от земята до небето. Разбира се, не в наша полза. В Париж студентите са „нервът” на гражданското общество. Нещо, което в България, сама знаете, че не е така. Всъщност у нас все още нямаме развито гражданско общество.



Тук е разпространено за нас и мнението, че сме големи „дребни тарикати”. Ето, онзи ден висш чиновник от парижко кметство директно ми заяви: „Вие, българите, все търсите начини да вземете нещо от нас, без да сте го изработили.” И ми даде пример за възрастна нашенка, на която й отпуснали френска пенсия, тъй като българската, знаете, е доста по-ниска, но законът тук е категоричен – трябва да се взема само една пенсия. Нашенката обаче се изтарикатила и няколко години вземала и френската, и българската пенсия. Сега чиновниците я „уловили” и бил наказан моят събеседник. Дребно, но типично по нашенски, нали?



- Вие се познавате с известни писатели като Салман Рушди, Умберто Еко, Марк Леви и др. Кой от тях е оставил най-ярко впечатление у вас?



- Моят избор да стана емигрант на 55 години не бе лесен. Да, Париж ми взе много, но и ми даде, а и дава много. Преди всичко – да пиша ясно това, което мисля. Също така и да общувам с представители на едни от най-великите култури в света. Досегът ми до тези великани на мисълта компенсира житейските ми несгоди. Всеки от тези писатели ми е скъп. Но сега съм под въздействието на последната ми среща с един невероятен мъдрец – 96-годишния Стефан Хесел. Той е автор на прочутото есе „Възмутете се” и родоначалник на световното движение срещу алчността на свръхбогатите. От срещата си с него запомних мисълта му: „Човек изгуби ли способността да се съпротивлява, значи е мъртъв приживе.”



Вижте, на мен ми е доста смешно, но и тежко, когато наблюдавам разни „колеги” тук, в България, как живеят с усещането, че те са най-великите на планетата, че светът е техен и т.н. И нямат никаква представа в какъв тесен кафез живеят, колко е ограничен техният хоризонт. Истинският свят не знае почти нищо, направо нищо за тях, „великите”. И още по-страшно – не иска и да знае. Защото Париж е огромен океан от хора – майстори във всяка една област. Тук конкуренцията е страхотна, но затова пък, когато тъкмо тук човек посади свое зрънце, то удовлетворението е огромно. Защото това зрънце е истинско, постигнато от самия теб, от сърцето ти. А не ти е дадено по приятелски, шуробаджанашки или партиен начин. В Париж няма назначение – ти ще бъдеш бизнесмен, ти – писател, ти – политик... Тук има талант и труд, труд до прегряване на мозъка. И си сам, сам, сам. Особено пък щом си българин... .

.



. .



Няма коментари: