ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"

ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"
(за повече информация кликнете върху снимката)

събота, 15 март 2014 г.

ОТКЪС ОТ РОМАНА " РЕКАТА НА СМЪРТТА ИЛИ РАЗКАЗ ЗА ГЕНЕЗИСА НА ЕДНА ОМРАЗА" НА ДИМО РАЙКОВ

СЪРНЕТО

Откъс от романа „Реката на смъртта или разказ за генезиса на една омраза”/ 2012 г./

С този текст благодаря на д-р Христо Димов, моя приятел от Фейсбук, един от малцината все още запазили чувствителността и въображението в себе си българи, умеещи да се зарадват на чуждия успех, а и да покажат това наяве… Благодаря ти, докторе!
Всъщност в основата на тази глава от романа, който съм писал цял живот, е едноименният разказ от дебютната ми книга, озаглавена " Стълба от камък" и излязла от печат още през далечната 1983 г. Да, още в онова далечно време поривът в моето слово бе към Свободата и Красотата - двете неща, които за мен винаги са били светая светих. Заради тях аз преживях, а и преживявам, хепосилни трудности и унижения, за разлика от ония нашенски борци, които превърнаха своята "борба" в ... професия, и то добре осребрена... Но какво да се прави – "свят като цвят",а и всеки със съдбата и късмета си, рабира се..Да, сърнето, моето, нашето сърне - там, вътре в нас... В най-дълбокото, далеч от нечистите ръце на хората като Горския. А и на нашенските тарикати...

.........

През онова лято майката на Меркадо, заедно с още няколко жени, работеше временно в горското стопанство и всеки ден го вземаше със себе си.
Жените правеха градинки насред планината, разкрасяваха я модерно, а малчуганите по цял ден поглъщаха с босите си пети сгушилата се в тревата топлина.
Гласовете им звъняха, удряха се в белокорите буки, шмугваха се в широките им клони, после ехото ги поемаше и децата ококорени се чудеха на природното тайнство.
Погледите им се удавяха в зеленото наоколо, така и не успяваха обаче да разберат загадката и подгонени от тръпни сокове, припваха из шубраците. Играеха изтръпнали до премала, изморени, целите в пот – слънцето изведнъж спираше и те се втурваха към майките си. Те пък изваждаха чанти, постилаха кърпи направо върху земята.
Децата ядяха бързо, майките им ги гледаха замислено и като се усмихваха с крайчеца на устните си, бавно преглъщаха своите залци.
И тогава внезапно отнякъде се появяваше сърнето.
Беше толкова крехко – да го духнеш и ще падне. „Боже, каква хубост – шептяха майките и учудените им очи проблясваха. А децата подскачаха като по дадена команда, резените хляб така и си оставаха наполовина, хукваха подир сърнето, краката им едва докосваха тревата, просто хвърчаха малките същества, подмамени от крехкото животно.
Бягаше то, но сякаш разбрало още от самото начало, че преследващите го не са опасни, бягаше така, че те почти да го настигнат – децата протягаха ръце, но щом някой докоснеше кадифената му тръпна кожа, сърнето изведнъж се преобразяваше.
Спираше то, поглеждаше укорително, вдигаше лявото си копито и силно тропваше по земята, като че ли им казваше: Всяка игра си има граници.
Децата замръзваха на място: зачервени, стреснати от странния звук, който отекваше в тях. После се споглеждаха, мигове траеше вцепенението им, широко се усмихваха.
А сърнето отново, но този път по-слабо, тропваше с копито, рязко се обръщаше и докато се усетят, гъвкавото му тяло потъваше в букака.
Децата затваряха очи – дано сънят да продължи. Но желанието им така и не се сбъдваше – полюляващите се клони лека-полека застиваха…
Често привечер, когато свършваше работният ден и майките им, уморени, но някак си неестествено оживени, наобикаляха сбръчканата развалена помпа и през пръски ситен смях миеха краката си от полепналия по тях прах, при тях идваше Горския.
Като за всеки пришълец, така и за него почти нищо не се знаеше. Освен това, че бил някъде от Северна България и че живее сега в хижата. Като вълк единак – без жена, без деца. Иначе из градчето Тръново бяха полепнали различни слухове. Имал Горския много красива съпруга, ама тя взела, че избягала с някакъв шофьор. Станал една сутрин Горския – тук жена, там жена – само някаква хартийка на масата намерил – сбогом, пишело на нея, искам да видя свят… И тогава той дошъл в нашата планина – не можел да търпи хорските приказки.
- Да, да, огън влече след себе си красотата – шепнеха жените на градчето Тръново и се оглеждаха – да не би отнякъде да се появи Горския.
Децата, за разлика от жените, много, много не се интересуваха от него, може би и затова, че видът му беше един такъв страшен, та щом го зърнеха и все им ставаше хладно.
- Как сте, юнаци – бършеше потта той от пламналото си лице и уж децата гледаше, пък очите му, жълти и подпухнали, все към коленете на майките пролазваха.
- Ех, че горещина…– пухтеше Горския, бършеше дебелия си врат и към майките гледаше…
А пък те, кой знае защо, още повече се оживяваха, наедряваше смехът им, ставаше един такъв тънък-тънък, един надиплен…
А хилавата водна струя, която течеше от развалената помпа, все не смогваше да измие дяволския прах от женските колене…
Веднъж, някъде по средата на обедната почивка, децата пак бяха хукнали подир сърнето.
Животното бягаше ту насам, ту натам и всяко от дечурлигата, водено от непреодолимото желание първо да докосне кадифената тръпна кожа, се разлюляваше в различни посоки.
Изведнъж Меркадо се оказа в една падинка.
Там всъщност се намираше къщата на Горския. То това не беше никаква къща, просто една колиба, четири бетонни плочи, свързани набързо, покрив, покрит с асфалт.
Но нещото, което будеше учудване и интерес бяха безброя от антени, жици и тем подобни джунджурии, които бяха опасали отвсякъде постройката.
За какво ли му бе нужно всичко това на Горския?
Меркадо се приближи с разтуптяно сърце, внимаваше да не предизвика шум, ах, как само внимаваше…
И тогава чу глас. Висок, нетърпящ възражение глас – да, наистина това бе гласът на командира на поделението, на другаря полковник Иларионов.
После се чу и гласът на Горския.
Другарят полковник Иларионов говореше бавно, отчетливо, с характерния си тембър:
– Наостри вниманието, очакваме врагът да ни провокира, включи цялата инсталация. И успех! Знаеш, че наградата те чака, нали? Пък и толкова пари ти даваме, водим те наш кадър, нали затова те спасихме от затвора в Белене, ти обеща като дойдеш тук, в Тръново, да ни служиш вярно, да ловиш нарушителите на границата, затова и ти инсталирахме тази система, сам знаеш колко пари ни струва всичко това. А ти нещо се мотаеш. Напоследък нямаш успеваемост почти никаква, от месец не си ни известил за нито един нарушител, внимавай, знаеш, че Партията прощава, ама не забравя!
- Да, другарю полковник, тъй вярно! Ама аз какво да правя като напоследък няма мераклии за нарушители. По цял ден не спирам, търся ги, а и вечер тук дебна по инсталацията… – гласът на Горския бе учудващо благ.
Меркадо се учуди на този разговор, който двамата мъже водеха.
Краката като че ли сами го водеха и той, забравил прежната си предпазливост, изведнъж се оказа на прага на стайчето, всъщност къщата на Горския.
И сега вече Меркадо се смръзна.
Той съзря там полегнали Горския с телефонна слушалка до ухото и леля му Иванка, майката на неговия приятел Митака.
И Меркадо се уплаши, като я видя полугола, сгушена в огромните лапи на този лош човек.
И вече бе готов Меркадо да ревне, когато Горския протегна ръка и му подаде едно бонбонче:”Яж, момче.”
Дали от уплахата, или пък от вида на пъстрата обвивка, Меркадо преглътна, а през това време леля му Иванка бързо пооправи блузката си, поотърси полепналата по работната й престилка пръст и тихо прошумоля покрай тях.
А Горския обгърна с огромните си лапи Меркадо, сърцето на момчето отново заигра, но страшният човек здраво стискаше ръката му и го водеше все по-навътре в планината, докато накрая стигнаха хижата.
Тук оня спря, посочи едно правоъгълно пространство, оградено кой знае защо с бодлива тел, и му рече:
- Ще го хвана аз. Няма начин да не го хвана…Красиво било. Ще ви дам аз на вас една красота…
В първия миг Меркадо не разбра за какво става дума, още повече се уплаши, но изведнъж Горския ахна, после се вцепени и заекна от злоба:
- А-а-а, ето те и тебе!
И тогава Меркадо видя сърнето. Вървеше то, едва стъпваше по земята, а кадифената му кожа леко потрепваше и беше странно красива на слънчевите лъчи.
Гледаше красивото животно Меркадо, радваше се на хубостта му и усещаше облекчение – та може ли някой да го настигне и хване?
И се усмихна Меркадо, забрави за лошия пришълец, който вече посинял от злоба, продължаваше да съска:”Ще те хвана, ще те хвана…”
Лятото вече преваляше, привършваха броените дни на ваканцията, времето захладняваше, а майките почти бяха направили цветните градинки.
Гледаха децата току що наболите стръкове и се радваха – увеличаваха се, си мислеха те, цветята в нашата планина.
Кой да им кажеше тогава, че всяко нещо на тоя свят се прави за сметка на друго, че няма по-хубави цветя в планината от нейните собствени.
Но за такива ли неща трябваше да мислят децата в ония дни?
Те с нетърпение чакаха да се появи сърнето, да хукнат подир него, краката им да святкат по меката, тук-там прошарена от прегорелите стръкове цветя.
В един от тези последни летни дни пак нададоха децата радостни викове – сърнето се бе появило отново.
Този път им направи впечатление прекаленото желание за игра у животното – то и миг не заставаше спокойно, непрекъснато лудуваше и с това свое поведение още повече ги увличаше и те бягаха след него, омаяни от красотата му.
Лудуваше сърнето, плавна и гъвкава бе стъпката му, но бягаше така, че по едно време почти го настигнаха.
Меркадо протегна ръка, кадифената кожа нервно потрепна.
В първия миг момчето не повярва. Затаи дъх с едно единствено желание – дано този миг да продължи.
Сърнето спря – повдигна бистри очи към Меркадо, мръдна уши, сякаш му кимна и тропна с копито.
- А-а-а, хванах ли те… - проряза тишината страшно боботене.
Две огромни космати ръце затулиха слънцето и докато Меркадо разбере какво става, видя сърнето да се мята безпомощно в тях.
Беше Горския.
- Сега все при вас ще е – рече той, един по един изгледа децата и на Меркадо му се стори, че погледът му върху него се задържа повече време, отколкото на останалите му другарчета.
- Като искате да го гледате, тука ще идвате. Няма все да щуреете насам-натам…Че къде дават така, нали тук сме граница, ще ходите насам-натам, хайде бе, никакви игри вече, никакво лутане, току виж, че сте станали и вие диверсанти, че сте избягали в Турция…Ха-ха-ха…- засмя се, кой знае защо щастливо големият строг човек, после изглежда се сети нещо, та додаде – Беше обелило най-хубавите ми фиданки, проклетото животно…До корен ги обелило…А сега да видим, ще прави ли поразии. Ха-ха-ха…
И гръмогласен зъл смях огласи планината.
На другата утрин, когато децата минаваха край хижата, те видяха сърнето.
Затичаха се – те към него, то към тях.
Меркадо протегна ръка, вече докосваше тръпната кожа, когато нещо просветна пред очите му, ослепи го.
Обърна се и видя и неговите другарчета с лица о бодливата телена мрежа.
Сърнето беше оградено.
Погледна ги то, в очите му сякаш заигра нещо като надежда – вдигна копито животното.
Удари с все сила земята, отново впери очи в децата, после пак вдигна крак, удари още веднъж земята…
Децата стояха просълзени, объркани. И сами не знаеха какво става с тях – нито ги болеше, нито пък искаха нещо – едно непознато досега притръпваше бе сграбчило малките им сърца, силеха се да го разгадаят това притръпване, но, разбира се, все не успяваха.
И стояха, и гледаха – ту страшния горски с огромните космати ръце, ту сърнето, а в ушите им звънтяха удари от копита.
Стресна ги страшно боботене.
- Хайде бе, ще плачете…Я се вижте на какво приличате? И това ми било мъже…- строго изрече тия думи Горския, отново един по един изгледа децата, очите му пак се спряха върху Меркадо. – Красиво било сърнето…Та вие вече сте големи… Що ви е красота… Пфу… - извади лекьосаната си носна кърпа и започна да бърше плувналия в пот червендалест врат.
А пък очите му, жълти и подпухнали, все натам, в ниското, пробягваха, където майките на децата бяха наобиколили сбръчканата помпа…
И едрееше женският смях, голи колене блясваха и изглеждаха странно големи на ръждясалите лъчи на залязващото слънце.
И хилавата водна струя все не смогваше да измие полепналия прах…
Децата се спогледаха, миг-два едно друго си търсеха очите, после посмръкнаха някак си виновно, здраво стиснаха юмручета и рязко изтриха сълзите си. „ Така ами, ще плачем. Че откъде накъде – та ние вече сме големи. Големи…”
А сърнето стоеше притихнало в ъгъла и ги гледаше право в очите.
В този миг, кой знае защо, Меркадо усети непреодолимо желание да види копитата му.
Но усилията му бяха напразни – сърнето бе коленичило…

Димо Райков

Няма коментари: