ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"

ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"
(за повече информация кликнете върху снимката)

петък, 14 октомври 2016 г.

ПЕТКОВДЕН Е...

един "нежен" пост
ДНЕС Е ДЕНЯТ НА ТАТКОВЦИТЕ НИ
Днес е денят на татко, днес е денят на Петковците, на нашите бащи...
Нека всеки от нас, който има баща, да отиде при него и да му каже, че го обича. Нека всеки от нас, чийто баща вече е отлетял, да му звънне по небесния телефон. Да му се извини, че когато е бил жив се е притеснявал да го погали и да му каже, да, сега, по този наш български небесен телефон, че много, много го е обичал...
Благодаря ви предварително за реакцията, приятели! Аз виждам, усещам със сърцето си, че харесвайки и споделяйки този мой текст, вие всъщност ще поздравявате по този начин и своите си татковци.
Често съм се питал - защо ние, българите, си скъпим толкова благото, защо не умеем да кажем простичко и на най-близките си - обичам те...
А после плачем.
И строим паметници...
НЕБЕСНИЯТ ТЕЛЕФОН НА ПЕТКО ДИМОВ РАЙКОВ...
"Хора, бързайте да обичате хората около вас, защото те толкова бързат да си отидат от вас..."
Ян Твардовски
полски поет свещеник
Татко днес щеше да има имен ден...
Татко знаеше за всеки роднина, че и бегло познат, кога и къде се е родил, неговият притеснен, но благ глас често пропукваше от радиоточката в предаванията на "Хоризонт", особено на любимото му ранобудно " По първи петли" - "Петко Димов Райков от Малко Търново поздравява за рождения му ден..."
А мама все го гълчеше - стига, Петко, не мирясваш, ей, пак ще се чудим защо сметката за телефона е голяма... А и не виждаш ли как хората ти се смеят…
Но татко не "мирясваше".
Да, татко поздравяваше всички...
Оттам, от затворения свят на своята далечна планина татко, миньорът от Странджа, дядо Коледа, както бе известен в Малко Търново, поздравяваше целия свят... С чисто, почти детско сърце и бистри помисли...
В замяна някои от поздравяваните му се ...подиграваха.
У нас открай време чистият и благороден жест, нетърсещ каквото и да е осребряване, е подложен на присмех - абе, мани го тоя, пълно куку, тръгнал да се излага...
Но татко продължаваше да се "излага"... По парижки... Без и да осъзнава това. Просто воден от сърцето си, от това сърце на сирак, което не бе казвало, това татко ми го призна дни преди отлитането му, никога думичката "мамо"...
Да, татко поздравяваше целия свят по радиоточката...
А ние, поздравяваните, " сериозните", често, да не кажа почти винаги, го забравяхме. Дори и да му телефонираме...
И ето, сега той Там, милият, долепил ухо до небесния телефон, виждам го по най-хубавия начин, със сърцето си, чака.
Чака някой да го поздрави...
Да, всеки българин, жив или отлетял, има нужда от зрънце поздрав, от поне мъничко усещане, че някой някъде се е сетил с добра дума за него, че този негов мъчен живот не е минал като роса някаква, а все пак е оставил една ...усмивка или сълза...
Прости, татко!
И честит имен, честит небесен имен ден, тате...
Дано небесният телефон да работи, дано шайбата му да не върти бързо, та да имаш парички да си платиш и това мое обаждане... Защото ти винаги си плащаше сметката, това за теб бе закон, ти никога не искаше някой да плаща заради теб... Дори и едно телефонно обаждане. Винаги...
Обичам те!
Твой син: Димо
П.П. Не исках да пиша този послепис, но някаква сила ме накара – когато татко почина, а и вече години след това, почти нито един от тези, на които татко така настойчиво, така вярно, с такава любов се обаждаше по земния си телефон, не ми каза дори едно – моите съболезнования… Но аз зная, че татко чака тези думи ответ, там, застанал кротко, примрял от очакване и нега.
Да, виждам го, усещам го, с всяко изтръпване на сърцето си. И зная, че те, абонатите на татко, все някога ще се стреснат, ще му се обадят на небесния му вече телефон…
Но дали ще знаят номера?
Да, дали…
-----
Бях публикувал този текст във фейсбук. И веднага получих първия коментар. От Жечка Петрова от Сарафово, Бургаско.
Жечка Петрова Последният ми спомен от бай Петко. Отиваме да видим свекъра ми. Заварваме го с бай Петко, който често ходеше да му помага. Свекърът ми както обикновено започва да ни се оплаква от болежките си. С каква мъдрост татко ти му казва - "Георги, порадвай се на децата си, като си тръгнат ще се оплакваме тогава." Изумих се на природната му интелигентност и чувство за такт. Всъщност това е моята добра дума за татко Ви, г-н Райков. Дано да я чуе по небесния телефон.
Какво следва след подобни думи у един син? Една пареща сълза, която засяда на гърлото…И един въпрос. Всъщност толкова въпроси укори…
И онази чудна мисъл на поета католик –„ Хора, бързайте да обичате хората около вас, защото те толкова бързат да си отидат от вас…”
Dimo Raikov Най-тъжното е, Жечке, че тази природна интелигентност и такт у татко му причиняваха само болка. Сам сирак, той знаеше какво значи да бъдеш обиждан и руган, само защото си от село или просто си безсилен...Ние, българите, обичаме да причиняваме болка на по-слабите от нас, обичаме да неглижираме най-близките си...В страни като нашата, във време като днешното, където властват арогантността и грубата посредственост, човекът с все още запазен морал, човекът, съхранил чувствителността и въображението си, е маргинализиран, подритван, подхвърлян е на обществен присмех и фейсбукаджийска примитивност.Днес хора като нашите бащи и майки не са желани дори и от децата им, за тях те са анахронизъм. Нещо повече - те са мразени! Как иначе можем да си обясним наличието на този геноцид като пенсиите? Та как ще искаме поне мъничко държавата ни да се пооправи, след като държим родната си кръв да се изцежда чрез този геноцид?Затова и бащите ни си отиват тъжни от този тъжен свят, където липсата на морал е белег за качество. Да, те, родителите ни, си отиват... Оставаме ние със своите си демони.... Благодаря Ви, Жечке, за тези думи спомен за татко. Трогнахте ме издъно...
Харесвам • Отговор • 1 • 43 мин. • Редактирани
-----
А това факсимиле е от първите страници на новата ми книга "Париж -радостта от живота", която е посветена на татко и академик Ефрем Каранфилов, на всички наши татковци и майки... Които толкова обичаха Париж, този единствен в света град-човек... Да, оня Париж...
На снимките: Татко в Париж...Първото докосване с очи на татко о Айфелката... Вижте това изстрадало лице - то беше радост... А пък после, когато се качи на "върха на света",о, тогава...
Харесва миПоказване на още реакции
Коментар

Няма коментари: