Есе за хората със запазена чувствителност, въображение и човещина...
Затова написах своя роман "Реката на смъртта или разказ за генезиса на една омраза".
Заради този роман, разкриващ механизма на българската омраза, някои ме ...намразиха.
Защото у нас има неща, които не са позволени. И които властниците, които и да са те, не позволяват нито да бъдат коментирани, нито да достигнат до повече хора.
А и защото човек обикновено не иска да види истината.
Той иска да види онова, което иска. И което му носи заблуда и бягство от действителността и демоните в него...
И най-лесното е да насочи стрелата към другия. Да го нарочи за враг. За всичките му неблагополучия. Тук най-страшни са ония, които не са лишени изобщо от способности, но които са посредствени. И са осъзнали своята посредственост.Осъзнали са своя таван на възможностите и на въэможността си да рискуват.
И тези са най-страшни.
Те посочват на останалите врага. Който обикновено е талантлив. А посредственикът най-много ненавижда талантливия.
За да се запази омразата. И посредствеността. Тоест разделението.
Когато човек мрази, той няма време и помисли за нещо друго.
Когато човек мрази, той става равнодушен. И приема злото в различните му проявления.
А това е най-страшното - да бъдеш равнодушен...
Да, само необичаните като деца умеят да мразят...
Посланието на моите книги е - обичайте се! Или поне не пречете на другия!
Някои казват - ама романите Ви, за разлика от "парижките" Ви книги, са тъжни, г-н Райков, дори тежки...
Да, не е леко човек, и то почти сам, да се бори срещу омразата.
Това е наистина тъжна и тежка орисия. Особено за един писател, роден в България, където, за съжаление, да мразиш е начин на живот. Начин на утеха.
Но аз така съм устроен.
И грам тъжно да има в нашия български живот, взирам се в него и искам чрез показването му то да бъде премахнато.
За което и си "плащам". О, как само си "плащам"...
Но нямам друг изход в този свой живот.
Защото противното ето докъде води - вижте снимката...
Забележете как хора убиват хора и гледат равнодушно на това нечовешко престъпление.
Взрете се, да, ето там, вдясно, да,
точно там, виждате как деца по къси панталонки гледат равнодушно убити ... деца...
Да си облечен в къси панталонки, тоест в одеждата на надеждата и порива към живот, и да гледаш ... смъртта на също деца...
И поне за миг се замислете. Поне за миг бъдете добри...
Защото кой може да избере какъв, къде и как да се роди?
Защото и вие бихте могли да бъдете на нечието място, на хората от едната, но и от другата страна на снимката, нали?
Заради този роман, разкриващ механизма на българската омраза, някои ме ...намразиха.
Защото у нас има неща, които не са позволени. И които властниците, които и да са те, не позволяват нито да бъдат коментирани, нито да достигнат до повече хора.
А и защото човек обикновено не иска да види истината.
Той иска да види онова, което иска. И което му носи заблуда и бягство от действителността и демоните в него...
И най-лесното е да насочи стрелата към другия. Да го нарочи за враг. За всичките му неблагополучия. Тук най-страшни са ония, които не са лишени изобщо от способности, но които са посредствени. И са осъзнали своята посредственост.Осъзнали са своя таван на възможностите и на въэможността си да рискуват.
И тези са най-страшни.
Те посочват на останалите врага. Който обикновено е талантлив. А посредственикът най-много ненавижда талантливия.
За да се запази омразата. И посредствеността. Тоест разделението.
Когато човек мрази, той няма време и помисли за нещо друго.
Когато човек мрази, той става равнодушен. И приема злото в различните му проявления.
А това е най-страшното - да бъдеш равнодушен...
Да, само необичаните като деца умеят да мразят...
Посланието на моите книги е - обичайте се! Или поне не пречете на другия!
Някои казват - ама романите Ви, за разлика от "парижките" Ви книги, са тъжни, г-н Райков, дори тежки...
Да, не е леко човек, и то почти сам, да се бори срещу омразата.
Това е наистина тъжна и тежка орисия. Особено за един писател, роден в България, където, за съжаление, да мразиш е начин на живот. Начин на утеха.
Но аз така съм устроен.
И грам тъжно да има в нашия български живот, взирам се в него и искам чрез показването му то да бъде премахнато.
За което и си "плащам". О, как само си "плащам"...
Но нямам друг изход в този свой живот.
Защото противното ето докъде води - вижте снимката...
Забележете как хора убиват хора и гледат равнодушно на това нечовешко престъпление.
Взрете се, да, ето там, вдясно, да,
точно там, виждате как деца по къси панталонки гледат равнодушно убити ... деца...
Да си облечен в къси панталонки, тоест в одеждата на надеждата и порива към живот, и да гледаш ... смъртта на също деца...
И поне за миг се замислете. Поне за миг бъдете добри...
Защото кой може да избере какъв, къде и как да се роди?
Защото и вие бихте могли да бъдете на нечието място, на хората от едната, но и от другата страна на снимката, нали?
Димо Райков
Ивайло България
28октомври1941г. Холокост: Германски SS-части ликвидират над 9000евреи в гетото на Каунас (Литва).
Няма коментари:
Публикуване на коментар