ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"

ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"
(за повече информация кликнете върху снимката)

сряда, 16 ноември 2016 г.

ПАРИЖ НЕ МОЖЕ ДА БЪДЕ ПОБЕДЕН





d

Димо Райков: Човек не може да избяга от българската си съдба



Ако бъде победен Париж, то ще бъде победен и ЖИВОТЪТ, казва за Фрогнюз писателят, чиято нова книга „Париж – радостта от живота…” излезе току-що на български.
интервю на Ана Кочева
– Г-н Райков, напоследък българинът като че ли спря да усеща радостта от живота. Вашата нова книга „Париж – радостта от живота…” пък е свързана тъкмо с вкуса на живота? Питам как да си го върнем, въпреки че съзнавам колко индивидуални са рецептите за това.
– След дълги години живот в чужбина разбрах една от основните разлики в поведението, в мисленето между нас, българите, и французите. Хората в Париж отдавна са осъзнали, че човешкият живот е един-единствен и че той се дава на човека веднъж и само веднъж. И че трябва да му се порадват, докато все още са на земята. Докато ние, българите, все мислим, че той, Животът, нашият български живот, е вечен! Че той ще се живее, и трябва да се живее все утре, все в сияйното бъдеще. Че радостта от живота може да почака до това „утре”… А нещата са толкова прости – ето, един от моите герои, клошарят Роже, казва „рецептата”: „Важното е, че днес съм жив, че днес чувствам и живея. И съм щастлив. Защото съм могъл и да не се събудя сутринта.” Ето, това е. Проста рецепта, нали? Проста ли? Една огромна и, за съжаление, май непреодолима разлика в усещанията между два народа…
– Правите опит да влезете в обувките на французите, да разкажете за народопсихологията им. Къде са най-драстичните разлики с нашата?
– Мисля, че Вашият колега Гриша Атанасов онзи ден много точно е уловил духа, смисъла на моите послания в новата ми книга. В своя рецензия той я нарече „пътеводител в душата на Париж и на французите”. Аз обичам Париж и Франция от дете. И винаги съм смятал за голямо предизвикателство да се докосна до народопсихологията на този велик и същевременно толкова нежен народ. Сега читателят ще каже дали съм успял. Но при всички случаи за мен ще остане тръпката, че съм имал куража да навляза в една толкова сложна тема, да видя с очите и сърцето си на един източноевропейски писател, на един творец от Балканите, живял половината си съзнателен живот под похлупака на тоталитаризма и без право на полет и порив към свободата, откъде всъщност идва силата и вечната непримиримост у най-недоволния човек на света, у най-критично настроения и свободолюбив дух – френския…Затова „Париж – радостта от живота…” е „пътеводител в душата на Париж и на французина…”. Лично за себе си приемам като една от най-големите награди за творчеството ми казаното от г-н Понсен, бивш посланик на Франция: „Г-н Райков, с Вашите парижки книги Вие всъщност сте посланикът на Париж в България!”. Това е хубаво, това е моята обична награда.
– Твърди се, че е лесно да се коментира отстрани и отдалеч. Тъкмо дистанцията обаче помага, за да се видят ред неща по-трезво, по-обективно. Затова – променил ли се е българинът, какво се случва с него, та на преден план излязоха толкова жестокост, агресия, първични страсти?
– О, труден въпрос…Знаете ли, миналото лято се застоях повечко време в моята родна Странджа, а и в България. И като гледах как си живеят моите земляци, а и софиянци – кротко откъм обществена енергия, яко наблягане на хапването и пийването, на ракийката, на замезването с доматки…, си казах – защо трябваше да тръгна на тези години към Париж? Защо трябваше да започвам всичко наново и издъно на една вече почтена възраст – в друга страна, с друг език, при друг начин на живот? За да докосна Свободата, да предам от огъня на френското недоволство на моите сънародници…Но нима те го искаха това…Нима те го желаеха.? Та те толкова добре и уютно се чувстваха там, изолирани от света…И не сгреших ли аз, тръгвайки след порива си за свобода и след любопитството си да се съизмервам с най-стойностното на тази наша планета…Не трябваше ли да си остана там, в уюта на подножието, закътано от ветровете и бурите? Да пощадя себе си, близките си… За сметка на този мой изконен порив към свобода, незнайно как и откъде утаил се в мен…Разбирате какво искам да Ви кажа, нали? Ами, това е. Да, демоните в душата ми българска… Каквото и да направим, както и да го направим, тези демони винаги ще бъдат разлюлени в нас… Ето, исках поне това интервю да е светло като настоящата ми книга. Преди броени дни шефът на ИК „Хермес” Стойо Вартоломеев в телефонно обаждане от България ми каза, че е получил от печатницата първия екземпляр от „Париж – радостта от живота…” и тя е „опарила” ръцете и очите му с толкова светлина… Но въпросите Ви пак ме насочват към критичната ниша. Какво да се прави, човек не може  да избяга от съдбата си. Да, от българската си съдба.
– Да се върнем тогава към Париж. Кое е най-любимото Ви кътче във френската столица и защо, с какво го свързвате?

– Ще бъда пределно конкретен. Обожавам Париж, винаги ме изумява неговата способност като единствения град човек в света да изненадва непрестанно, но и да приласкава дошлия в него. Любимото ми място е книжарницата „Шекспир” – на метри от „Нотр Дам”. Това е една уникална книжарница, единствената в света, която същевременно е и … хотел. Тази традиция е завещана от Хемингуей – дойде ли тук писател от чужбина, той може да преспи безплатно на втория етаж, където има няколко подобия на миндери. Самата постройка е в стила на класическия български дом, изба, с опушени греди и едно особено очарование, идващо от поразхвърляните в пространството наоколо гроздове от книги. Книги, книги, и пак книги…Да се качиш на втория етаж по скърцащата стълба, да съзерцаваш от прозореца как отсреща залезът обагря магичните кули на най-вълшебната катедрала  в света…О, това е дар от Бога! А имаш ли и редкия късмет по същото време да прокънти и звънът на камбаните – е, тогава ти, дошлият от малка и почти никому неизвестна България, за първи път в своя живот усещаш, че ти и само ти, си център на тази люлееща се сега около теб вселена… Усещаш с всяка частица на тялото и душата си, че наистина си вечерял с Господа….
– Господин Райков, самият Вие повече парижанин ли се чувствате или българин?
– Днес аз съм СВОБОДЕН ЧОВЕК! Не зная колцина от моите сънародници ще могат да разберат тези думи. Защото трябва човек да преживее онова, което аз съм преживял, а и продължавам да живея, за да усети цената на привилегията да живееш в този град. Трябва да си е причинил – на себе си, на близките си също, онова, което аз си причиних. И тогава ще проумее силата но тези две думи СВОБОДЕН ЧОВЕК. Трябва, всъщност това на никого не го пожелавам, да погребе майка си по телефона. Прочетете моя разказ „Помен за мама”, който преди време бе поместен и във Вашия сайт, и ще разберете цената на СВОБОДАТА. Защото в този наш свят днес нищо не се дава даром. За всичко се плаща. И то само как се плаща от нас българите…
– Накрая -„проглежда” ли Европа за новите опасности? Във Франция романът на Мишел Уелбек произведе фурор. Възможен ли е неговият сценарий?
– Ще Ви отговоря по своему, по моя си начин. Париж, т.е. Европа, т.е. нормалният цивилизован свят не може да бъде победен! Защото, ако бъде победен Париж, то ще бъде победен и ЖИВОТЪТ! Ще бъде победена Мечтата, изконното човешко стремление към Свобода, Красота и Състрадание между хората. Аз мразя конспиративните теории, винаги търся проблема в главата, в начина на мислене и възприемане на заобикалящия ни свят. Аз обичам живия живот! Сигурно съм непоправим наивник, но вярвам, че доброто у човека винаги е повече от злото. Защото съм българин, а ние всички българи сме де факто, както и всички европейци, бежанци. Защото лично аз имам примера на моите родители, дядовци и баби, които живееха не за себе си, а за децата, за кръвта си. Живот не за себе си, а за другия. Защото видях също така след атентатите в Париж неща, които ме вцепениха и накараха да преосмисля някои свои виждания. Ето един пример. Кварталът около залата „Батаклан”, където бе най-кървавият атентат на 13 ноември 2015 година… Питам една парижанка, чието дете се оказва, че е сред загиналите, защо е приела в нощта на жестокото клане непознати хора у дома си, след като по телевизията непрекъснато повтаряха да се внимава, тъй като сред оцелелите имало и терористи. И тя би могла да приеме убиеца на дъщеря си!Жената ме погледна право в очите и рече: ”Господине, как може изобщо да ми задавате такъв въпрос? Тези хора тогава имаха нужда от моята помощ, как да им я откажа? Нали след това цял живот щях да се мразя…” Ето, мисля, че Ви отговорих на въпроса, нали? Да, Париж, Животът, никога не ще загине. Никога!
––––––––––––––––––-

Известният писател Димо Райков, който живее и твори в Париж, е един от най-интересните съвременни български автори. Той е носител на редица от най-големите национални награди за белетристика и публицистика. Превеждан е в чужбина. Неговите книги се намират в 15 от най-големите библиотеки в света.
Роден е на 31 юли 1954 г. в най-строго охраняваното в страните от някогашния Варшавски договор градче Малко Търново, намиращо се в Странджа планина, на няколко километра от българо-турската граница. През последните няколко години Димо Райков, преди да се установи да живее в Париж, поделя времето си между София и столицата на Франция, творчески плод на което бе един уникален и любопитен триптих за Града на светлината. Той обхваща популярните му книги: „Париж, моят Париж…“ (2006 г.), претърпяла три издания, „BG емигрант в Париж“ (2008 г.) и „55 тайни на Париж“ (2009 г.). Вече живеещ в Париж, писателят издаде и сборника с разкази „Кестени от Париж“, който съдържа изключителния разказ „Помен за мама“, романа „Реката на смъртта“, който е книга на живота му, „Диагноза: Българин в чужбина“, „Сини сърца“. Единствен от съвременните писатели, с  книгата “Париж, моят Париж…“, Димо Райков е класиран в топ 20 на най-продаваните и четени 20 книги сред всички книги, издадени от ИК „Хермес“ за 20-годишната история на най-голямото издателство у нас
източник: frognews.bg

Няма коментари: