БАВНОРАЗВИВАЩИ ЛИ СМЕ БЪЛГАРИТЕ?

ПИСМО ОТ ПАРИЖ

Всъщност това и се опитвам да кажа чрез книгите си на своите читатели - да се обичат,да се научат да обичат себе си.Това не е егоизъм, както толкова години ни внушаваха.
Напоследък мисля, че онова, от което най-много се нуждае българинът, е да се научи да обича сам себе си...
Защото как ще обичаш другите, когато сам мразиш себе си, нали?
Мислех, че познавам тъмните страни на българското усещане, но в Париж разбрах, че съм се лъгал. Видях, а и виждам, ежедневно какви мизерии си правят един на друг нашенците тук, та главата ми припарва.
А и покрай смъртта на майка ми преди няколко месеца разбрах, че има нещо дълбоко увредено у нас, българите.
Ето само един случай.
Написах няколко думи на обич към майка ми, татко залепи листовете около къщата ни, един примитив-съсед, млад, як, ги накъсал на ситни парченца. На ситни парченца... Гледах сълзите на татко, недоумението в очите му и усещах, че проклятието, което тегне над нас вече толкова години, всъщност си е вътре в нас...
Какъв трябва да си, каква трябва да е душицата ти, след като не уважаваш едно от най-светите неща на тоя свят - правото на другия да обича своите мъртви близки?
Защо бе, човече?
Ами защото така.
И последва доволна усмивка, после, разбира се, на скрито под мустак, и псувня - абе, вие, парижаните, живота си гледате там, а ние тук...
Онзи ден се запознах със семейство французи, интелигентни хора, възпитани. Но щом разбраха, че съм българин и жената каза - а, вие сте бавноразвиващи се!
Изтръпнах, как така?
Но жената продължи - ние сме ходили няколко пъти в България. Видяхме по селата и малките градове страшна мизерия, защо вашите хора там са толкова търпеливи, защо мълчат и не правят нищо, за да подобрят положението си, защо само мърморят, пият и псуват? Това, извинете, могат да го правят само хора, които са бавноразвиващи се. А и къде е вашата интелигенция, нали тя първа трябва да поведе хората към промяна на това тяхно мизерно съществуване. Та как въобще тези хора издържат с тези пенсии и доходи? А същевременно видях в България такова богатство, което и най-богатите във Франция не вогат да си позволят. Значи има липса на солидарност, има просто крадене от една малка част и търпение от останалата. Аз ги питах, г-н Райков,защо не реагират, а те ме гледаха, подсмихваха се, в едно село дори ми казаха - що не си гледаш работата. Това последното, за "работата", аз веднага не го разбрах, защото ние, французите, нямаме такъв израз, та преводачката, моя близка, която ни придружаваше, трябваше няколко пъти да ми го повтаря. Що не си гледаш работата?!
Знаете ли,г-н Райков,много страни съм обиколила, дори и в Африка съм била,но такова нещо не съм виждала - ти му мислиш доброто, ти го събуждаш, а той те гледа, смее се, прощавайте, ама като идиот, че е готов и да ти налети...Защо? Защото му отварям очите. А той не иска, той просто си желае да живее като скот.
Да, така ми каза французойката, понечих да й отговоря, че не е права, но в този миг се сетих за оня мой съсед. Пред очите ми се разлюля доброто,потънало в сълзи лице на татко, с онова недоумение по него...
И нищо не казах.
И си тръгнах.
Душата ми стенеше.
А в Париж наистина е хубаво тези дни, макар и доста хладничко. Париж всъщност е винаги красив, но през май е вълшебен...
Изведнъж виждам срещу мен огромна тълпа - музика, кречетала, лозунги.
Взрях се - " Не на мизерията!"
Мизерията ли?
Да, всеки ден тук хората са на улицата. А заплатите и пенсиите им започват от хиляда евро нагоре. И цените на храните им са по-ниски от нашите...За качеството да не говорим.
Всеки ден и вечер френските телевизии нищят социалните проблеми, сега на дневен ред са пенсионерите, мерките, които Саркози предприема в тази област. Дискусии, търсене на най-правилното решение...И една почит - сеньори... Да, така тук наричат пенсионерите. Казано с уважение, така-а, с усмивка - сеньори...
А у нас? Грубо, злобно - ей, пенсийо...
Има разлика,нали? Да, разлика...