ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"

ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"
(за повече информация кликнете върху снимката)

сряда, 15 декември 2010 г.

БЪЛГАРИЯ - ПРОКЛЯТИЕ И... ЗЕМЕН РАЙ

Етюд на тема ” Теле, пица, Станишев и голяма, ама много голяма ябълка…”

Един ден в България…
Тази вечер отново ми се присъни моята майка Яна, която почина преди около година.
Лицето на мама грее, гласът й, този топъл и толкова нужен ми днес глас, трепти:
- Да знаеш, майка, каква голяма, ама много-о-о / Как само го произнасяше това „о-о-о…” мама/ ябълка получих на женската вечеринка в пенсионерския клуб…
Милата, тя много обичаше ябълки. А къде ти такива ябълки, че то и от сой, големи, абе, какви големи, направо огромни, в Малко Търново, това захвърлено и забравено и от Бога градче там, на българско-турската граница. Пък и колко ли такива ябълки можеше да си купи тя с нейната пенсия от стотина лева?
Пускам компютъра – още първата снимка ме стряска – премиерът на България прегърнал едно…теле! Да, няма майтап – теле…
Продължавам да чета – телето се казвало Бойка, подарили го на …Бойко.
Бойка и Бойко… Прегърнати.
А наоколо святкат фотоапарати, жужат камери…
Продължавам да чета – бившият премиер на България се вайка, че няма пари за …наем. Да, няма Станишев вече средства да плаща суперлуксозния си апартамент от 250 квадрата. Че защо му е на него, сам човек, чак такъв хамбар? Аз, например, живея в няколко квадрата и ми е достатъчно. На мен – да, но на Сергей – той сигурно е много, ама много голям… Да, като оная ябълка…
И се оплаква момчето – вече бил привършил 20 хиляди лева ли, евро ли, които бил спестил от… командировки в чужбина като премиер?!?
Ама, моля ви се, може ли такова нещо, ох, чак се разплаках – че то милото момче изобщо не е яло при тези командировки, които е осъществявало заради мен, заради теб, заради народа ни…Значи едно кафенце не е пило момчето…
Продължавам да чета – някаква журналистка се тюхка, че случайно срещнала в Лондон сегашния министър на финансите, да, същия оня, който все повтаря на пенсионерите – и един лев нямам за вас, не виждате, че държавата е една пица, и то постна…
Та срещнала го журналистката и не успяла да го снима. А каква хубава снимка щяла да стане! Да, този Дянков бил по всяка вероятност в Лондон не на частно парти, защото бил под ръка със… сътрудничката си от министерството. А кой министър ходи на частни екскурзии със секретарките си, или не знам как вече се казва на тези иначе красиви и толкова амбициозни млади жени-придружителки? Нали затова има служебни командировки, от които пък трябва да се … пести.
Вървели младите и си гукали. Влюбени хора. На държавни разноски.
Е, какво повече да иска човек от живота? Да върви по лондонските улици, младо красиво момиче да е до него…
А ония нахалници-пенсионери ряпа да ядат, айде бе, че откъде пари за тях?
Че леко ли му е сега на него - да спестява от командировъчни…
И в този миг се появява пак любимото майчино лице.
И оня напевен, изпълнен с такъв копнеж глас на тази мила женица, която толкова искаше да изживее поне един ден в този смачкан и безмилостен живот нормално, като бял човек, да отиде в хубавите страни, да види внучките си, че и току-що родилото се правнуче…
Да, оня глас:
- Да видиш, майка, каква голяма, ама много голяма ябълка ми дадоха БЕЗПЛАТНО.
Безплатно ли, мамо?
И кой и защо ти я даде БЕЗПЛАТНО тази ябълка?
И то на теб, която цял живот, цели 50 години бе блъскала яко и безпаметно за пенсия от …50 евро?!?
Главата ми пламна, разлюлях се…
Ех, съдбо българска, ех, търпеливо нашенско племе! Какво още трябва да стане, та най-накрая да разбереш, да прогледнеш…
Ех, прокълната за едни и толкова щедра и „дойна” за други, Българийо?
И се отрони един въздъх от мене, така-а-а, от дълбокото, от най-дълбокото на моята емигрантска душа – там, в Париж, в най-свободния, в най-светлия град на света:
- Докога, докога, докога…
А, докога?
И в този миг се сепнах. И се огледах.
Наоколо – потоци от хора. Забързани, идва новата година…
Да, нормални хора, с нормални проблеми, усмихнати…И с топъл поглед. Човешки…
Загърнах се. И понесъл в сърцето си лицето на мама и оная болка аз погледнах към Сена.
И о, чудо – там, в дишащите топло вълни, толкова буйни и същевременно свободни вълни, аз, кой знае защо, я съзрях и нея – да, голямата, ама толкова голямата ябълка…
Да, България - за едни, тоест за наивните, за честните, за "баламите", за тези, които са ни родили и отгледали от парче месо - проклятие, а за други - ония "елитните",ония, без майки и без бащи, със сърце парче лед и без душа - тя, България, е "дойна" крава, която все пуска ли пуска,та не може да засити оскотялата им и алчна същност...
Да, България...
Тази странна и уникална страна, която се намира там някъде, на Балканите... Забравена от нормалния свят, забравена и от Европейския съюз, на когото тя уж е член, забравена и от... Бога...

ДИМО РАЙКОВ
Париж
30 ноември 2010 г.
десет месеца от смъртта на мама...

Няма коментари: