УБИЙСТВАТА ПО БЪЛГАРСКИТЕ ГРАНИЦИ - ЕДНО ПРЕМЪЛЧАВАНО ПРЕСТЪПЛЕНИЕ

Откъс от романа "РЕКАТА НА СМЪРТТА", който излиза на 17 април в ИК "Хермес"

     

Думи на автора

ИСТИНАТА ЗА РЕКАТА НА СМЪРТТА ИЛИ ЗАЩО И НЕМЦИТЕ, И БЪЛГАРИТЕ МЪЛЧАТ ЗА ЕДНО ОТ НАЙ-УЖАСНИТЕ ПРЕСТЪПЛЕНИЯ НА ХХ ВЕК?

Вижте, моля, внимателно снимката на корицата, взета от архива на ЩАЗИ, и се опитайте да разчетете надписа на надгробния кръст.
Ще ви помогна, там пише: на широката част на кръста - „ Изт.Германски поданик ”, отгоре, на първия ред – „ поч. на 31 VIIІ ”, на втория – „ 1967 г. ”, под широката част на кръста – „ На 21 год. ”
Написано незнайно от кого, може би от случаен пътник, може би от овчар - несръчно, почти неграмотно, но парещо, истински.
Няма име, няма фотография на затрупания под могилката, тоест неговото вечно жилище.
И все пак има подобие на гроб, подобие на надпис.
За разлика от стотиците мъже, жени и деца със същата съдба, но без неговия шанс, които лежат незнайно как и къде – там, на границите на България с Турция, Гърция, бивша Югославия…
Един АНОНИМЕН човек. Но все пак човек.
За чието толкова кратко присъствие на тази наша земя свидетелстват само…
Да, само неумело, по всяка вероятност написани припряно и под страх от също анонимен, но със сигурност добър, човек думи и цифри – „ Изт.Германски поданик ”…,” поч. на 31 VІІІ ”, „ На 21 год. ”
Не усещате ли студен полъх? И изтръпване – там, откъм сърцето…
Ако да, то тогава прочетете и следващите редове.

В Европа, а и в целия свят, всички знаят за Берлинската стена, макар и отдавна разрушена.
Но колцина са чули за река Резовска? Една малка река в Странджа планина, която разделя България от Турция.
Река Резовска в Странджа планина е може би най-прокълнатата и тайнствена река в Източна Европа.
И причината е, че точно по средата на това иначе скромно и толкова красиво водно пространство се намира тя, Границата между двете държави – България и Турция, които по стечение на историческите обстоятелства от векове са „призвани” да бъдат врагове, тоест да се мразят взаимно. / Пет века българите са били под робство в Османската империя, а в годините на Студената война Турция е била символ на западния свят, на империализма…/
И затова тази граница, вървяща невидимо по средата на река Резовска, не бе обикновена до 1989 година – дотогава тя бе граница на два свята, вкопчени в предсмъртна схватка.
Това всъщност бе Реката на смъртта, Реката на омразата.
Според официалната статистика „ При опит да преминат Берлинската стена умират между 125 и 206 граждани на Германската демократична република, бягащи на Запад.”
А според Александър Андреев, журналист от „Дойче Веле”, който цитира немския професор Щефан Апелиус, убитите на българско-турската граница, да, на границата, за която става дума тук, били няколко пъти повече от тези, бягащи през Берлинската стена.
Но никой днес не знае за това?!?
Защо вече повече от 20 години след срутването на Съветската империя почти не се пише, нито дoри се споменава за тази страшна и смразяваща човешкото сърце страница от студената война, продължила между Запада и Източна Европа десетилетия наред!
Колцина немци, чехи, поляци, унгарци, словаци, румънци знаят, че тъкмо тук – във водите на тази българско-турска река са намерили смъртта си десетки, стотици техни сънародници? Смърт, предизвикана единствено от изконното човешко желание да живееш свободно - там, където искаш…
Да, малцина са тези, които днес знаят какво е ставало около, а и в тази река, която всъщност е представлявала, а и сега е, граница между две държави – България и Турция.
Странна граница – тя минава по средата на речното корито, тоест половината река е българска, половината – турска. Половината вода е била тогава комунистическа, а другата – капиталистическа…
Тя, водата… Която по силата на каквито и да е закони си е една и съща – тя просто е вода…
Толкова години не можах, а и, убеден съм, не ще мога да се освободя от кошмара на преживяното през оня горещ юлски ден в онова мое прашно и босоного детство.
Тогава в родното ми градче Малко Търново, намиращо се на десетина километра от българско-турската граница, най-закритото, най-строго пазеното градче в рамките на оня прословут Варшавски договор, се чу, че на самата бразда отново е имало престрелка с нарушители на границата.
Разбира се, това от само себе си не бе събитие, което би могло да предизвика кой знае какъв интерес, тъй като такива неща ставаха почти през ден – мнозина немци, чехи, поляци, унгарци замисляха да пресекат тъкмо „нашата” граница, за да отидат на Запад, убедени, че тук ще им бъде по-лесно, отколкото да преминат страшната Берлинска стена. Те идваха у нас уж на почивка на Черно море, а всъщност са замисляли бягство към Турция.
Но тези нещастни хора не са знаели, а и не биха могли да знаят, че цялата тоталитарна машина на комунизма по онова време бе стоварила мощта си именно на границата между България и Турция и там, както казваха местните хора, и „пиле не можеше да прехвръкне”.
Та в този иначе толкова прекрасен ден из градчето се разчу, че в случая нарушителите, или както обикновено ги наричахме „диверсантите”, се оказало цяло семейство немци – родителите и четирите им деца… И всички били избити до един…
Разбира се, всяко чудо за три дни. Мина седмица и всичко се забрави.
И тогава видях войника. Играехме си близо до милиционерския участък, когато от граничарския джип слезе младо момче с войнишка раница на рамото. Чух дежурният милиционер да казва на колегата си:
- Горкото момче, то е разстреляло онзи ден немското семейство. Не издържало и полудяло… И сега го уволняват…
И оттогава този спомен не излиза от главата ми – изстрелите в странджанската нощ, виковете на изумените немци, превитата подобно на старец фигура на иначе съвсем младото войниче, почти дете, поело върху плещите си по ирония на съдбата цялата тежест на греха на оная тоталитарна система, която уж правеше всичко все в името на човека. Да, на негово величество Човека…
Но ето че сега, след толкова години от оня горещ юли, аз отново съм изумен и потресен от това, което усещам.
Не мога да проумея как един толкова стойностен народ като немския, и то в началото на 21 век, не знае, а може би и не иска да знае, което е още по-учудващо, почти нищо за това явление, за жестоката смърт на свои сънародници. Същото се отнася и за полския, унгарския, чешкия народ.
Какво имам предвид - когато в главата ми витаеше сюжетът на този мой роман, аз се запознах на една премиера на книга с неколцина немски граждани. Така и не разбрах как първите думи, които излязоха от устата ми бяха да ги попитам дали знаят нещо за това, че стотици техни съграждани са били убити по време на студената война, опитвайки се да преминат границата между България и Турция край Малко Търново.
Немците останаха, меко казано, изненадани. Гледаха ме учудено – не, нищо не знаем за подобен факт… А бяха хора на възраст, с доста дълъг политически стаж и работеха в област, която се стремеше да разкрива „белите” петна в човешката памет… Така ми отговориха немците. И тактично смениха посоката на разговора.
Сега вече изненаданият бях аз – та нали германците са известни в цял свят с това, че никога не премълчават истината, каквато и да е тя? А ето че загърбват толкова години едно такова престъпление.
Да, страшна история, но все пак, колкото и да не им се иска сега на някои, истинска!
Нима и днешните живи немци се страхуват от нещо?
И ако това е така, от кого и защо се страхуват?
И не се ли оказват по този начин съучастници в скриването на едно толкова грозно и античовешко престъпление?
Тази среща беше капката, която преля чашата и аз вече твърдо реших да осъществя отдавнашния си замисъл. Въпреки че си давах, а и давам сметка какъв вой ще настане в моята страна, където темата за Границата отдавна, ама много отдавна е табу, както впрочем са табу и други подобни теми от недалечното ни минало.
Но аз поех този риск, защото за мен едва ли има нещо, което е по-непростимо на този свят от липсата на историческа памет. И защото в случая са замесени и други държави, а не само моята.
А и светът вече не е същият, нали Европа е нашият общ дом?
А колко струва един дом, ако в него всеки си има своите тайни?
Убеден съм, че за почти всичко друго идните поколения биха могли да бъдат снизходителни към нас, но наличието на подобни бели полета от историческото ни битие никой не би ни простил. А времето си тече, хората един след друг също си отиват и споменът изчезва…
Изчезва и истината за тези близо 400 немци и още десетки чехи, поляци, словаци и други граждани от бившите социалистически страни - едни напълно обикновени хора, някои с целите си семейства, дошли на почивка по българското Черноморие и ликвидирани като животни в опита им да преминат Границата…
И намерили кончината си в дебрите на тайнствената планина Странджа, дамгосани като „диверсанти”, „престъпници” и тъй нататък.
Без гроб, без дори и спомен, че тези хора и семейства са съществували някога на белия свят.
И ето го моя въпрос – нима днес, близо 20 години след края на Студената война, всичките тези петимни за свобода и светлина люде нямат наследници, нима техният живот не е оставил и нищожна диря в нечие съзнание, та забравата е обрасла имената, а и незнайните им гробове, както този на корицата на книгата?
Чудя се как тези роднини на убитите сега могат да спят спокойно?
Този престъпен факт трябва да се знае – и от българи, и от немци, а и от всички хора, обичащи свободата. Без знанието на подобни истини ние не бихме могли да се уважаваме, да съществуваме нормално и кротко да притворим очи.
Истината за онова, което е ставало там, на българско-турската граница, трябва да се знае, трябва да е винаги пред очите на хората – за да ги държи нащрек, да ги предпазва от пагубната и обсебваща мисъл за надмощие над ближния, за заклеймяване на другия. Само защото той е поискал в един миг от своя живот да полети над телената мрежа…
И тази истина, колкото и да е горчива, колкото и да е нелицеприятна и да възбужда стари рани, трябва да се знае от гражданите на Германия, Полша, Чехия, Унгария, Словакия, Румъния, тоест от потърпевшите в тези жестоки мигове.
Но дали само поданиците на изброените по-горе държави са потърпевши от случилото се на българско-турската граница при моето родно градче Малко Търново, никому неизвестно на широкия свят?
Нима аз, а и останалите ми съграждани, към които днес може би някои хора от цивилизования Запад се отнасят малко, меко казано, скептично, понякога едва ли не като към хора „втора ръка”, също не сме жертви на случилото се тогава?
Нима нашата болка, болката на свидетелите, е по-малка от тази на изгубилите свои близки и познати?
Ами болката на онова войниче-почти дете, понесло на немощните си плещи отговорността за порочните действия на толкова политици – и от едната, и от другата страна на Берлинската стена, така наречените „стратези” на дългогодишната Студена война… Кой и как ще я измери?
Десетки години носех тази болка в себе си, в сънищата и кошмарите си – а нали всяко живо същество има нужда от това да сподели с друго живо същество мислите, болката си?
Затова и седнах зад белия лист.
Да, заради паметта…
Която е нито немска, нито чешка, нито полска, нито унгарска, нито българска, а човешка.
И усещането за която трябва винаги да го има.
Иначе ние, живите днес, ще бъдем мъртъвци приживе.
Да, мъртъвци…

януари 2011 г.

Париж