ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"

ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"
(за повече информация кликнете върху снимката)

сряда, 11 април 2012 г.

„РЕКАТА НА СМЪРТТА” ЩЕ ПРЕДИЗВИКА СКАНДАЛ

КАК СЕ РАЖДА ОМРАЗАТА И КОМУ Е УГОДНО ДА ЗАЛИНЯВА ПАМЕТТА?



Интервю с Димо Райков



- След цикъла „френски книги“, какво Ви провокира да напишете „Реката на смъртта“, роман, чието действие се развива в България и чийто главен герой е българин? Лесно ли се завърнахте към чистата художествена форма?



- Вижте, за мен, а мисля и за добрия читател, книгите са хубави или недобре написани, има книги, които хващат за гърлото, има и такива, които просто пораждат безразличие. В този смисъл аз не деля творбите си на „френски”, „български” и тъй нататък. За мен важното е да трогна читателя, той поне мъничко да ми повярва… Затова, и без да бъда излишно скромен, аз си обяснявам успеха на тези мои „парижки” книги, където колкото пиша за „моя” Париж, толкова мисля и за „моята” София, с това, че съм пределно искрен, разказвам с болка за мечтата си по един Париж на човешкото усещане за доброта и състрадание, Париж на справедливостта и солидарността, Париж на радостта от живота. За този живот, който, за съжаление ние, българите, това все още не сме го проумели, е един-единствен…

С обозначените от Вас като „френски” книги, а и с всичките си книги досега, както и с този мой роман, аз искам да предизвикам една сълза в душата и очите на читателя. Това като писател ми стига. А то, мисля, никак не е малко. Ако успея, разбира се, в замисъла си. Затова и толкова много ме радват десетките, стотиците отзиви на читатели, които ми пишат или телефонират и които ми казват,че моите книги са ги трогнали, благодарят ми, че съм им преобърнал живота.

Ето, онзи ден една емигрантка ми пише, че моите книги са породили у нея желанието да живее… Как мислите – в страна, каквато днес представлява България, където непрекъснато се увеличава броят на хората, които не искат да живеят, една книга да предизвика… жажда за живот! Какво повече наистина може да иска един автор?

Така че формата мен не ме привлича, не я търся преднамерено, просто онова, което се ражда в главата и сърцето ми, когато сядам да пиша, само диктува – аз просто се оставям… А и вече имам доста опит като писател, под ръката ми са излезли хиляди страници…

„Реката на смъртта” е дълго носена в мен, така както и останалите ми книги. Просто сега й дойде времето. Всъщност наистина споделям мнението, че един писател пише цял живот една книга. Ако се вгледате внимателно ще видите, че моите книги – независимо дали са „френски”, „български” и т.н., са една книга. Една книга, един вик, един въпрос – насочени натам, към дълбокото на човешкото усещане.



- Казвате, че романът Ви описва механизма на машината за омраза – насаждането от детска възраст, че чуждият и различният е враг и престъпник. Това ли считате за най-голямото престъпление на онзи режим?



- Аз съм категоричен, че най-голямото престъпление на всеки режим е потъпкването на човешкото достойнство, смачкването на неговата индивидуалност, Имам един епизод в романа – когато „зайците” биват подстригвани и очите им бягат – ту към купа от юношески коси, ту към отсрещната гледка на сенокосачка, която изравнява цветята и тревата на близката полянка. Равно, еднакво, униформено… И безнадеждно… А няма ли го цветът, няма ли я тръпката, идва омразата. Все трябва някой да е виновен, когато живеем така равно и подстригано, нали? И ние, българите, сме майстори в това - не само ние, разбира се, но в случая аз говоря за моите сънародници – да търсим и да намираме, което вече е страшно, виновника все в другия, в ближния, било съученик, било съсед, най-често беззащитен, болен… Защо го правим? И то със страст, да, неподозирана страст да уязвим, да нараним него, беззащитния… Ето, на това се опитвам да намеря отговор в романа.

И още нещо – страшно престъпление спрямо човека е един режим да се опита да наложи една идеология, каквато и да е тя, на всички в една общност. И то да я наложи насилствено. Това наистина е престъпление, което не трябва да се прощава. Или поне да не се забравя…





- Германия се слави като държава, която не бяга от историческата си отговорност. Как реагира германската страна по казуса със загиналите на чужда, включително на българска територия източногермански поданици?



- Някои критици казват, че съм импулсивен писател, че пиша като поет, тоест на един дъх. И е така, и не е така. Пак повтарям – самата творба, самият сюжет инстинктивно ми подсказват и формата, и ритъма на писане. Когато писах „Реката на смъртта” през цялото време пред очите ми, а може би и в сърцето ми, бе този мой спомен от детството ми, когато видях лицето на един батко-граничар, за когото казваха, че бил убил цяло семейство немци, нарушители, диверсанти… Така ги наричаха тогава. Това беше лице на един преждевременно състарен човек, лице на… мъртвец приживе. Кой и защо бе сътворил злото, чийто случаен изпълнител бе това 18-годишно момче? Защото има ли по-голямо престъпление от това да лишиш някого от живот, от онова, което му е дала Природата и Господ?

Пред очите ми беше и оня гроб от мъничката снимка на корицата на гърба на книгата – без име, без паметник… Как така един човек, родил се на тази наша грешна земя, изведнъж изчезва, ставайки жертва на омразата., само защото се е осмелил да докосне Мечтата си, да полети към Свободата…Изчезва и от него не остава никакъв белег…Нима той не е бил като нас, нима той не е имал мечти, надежди…

Всъщност започнах отговора на Вашия въпрос по такъв начин, защото искам да кажа, че аз пиша наистина спонтанно понякога, но и също така дълго се подготвям за поредната си книга. Всъщност самият ми живот не ми е спестил нищо, не знам докога съдбата така ще се „грижи” за мен, та непрекъснато на главата ми да се стоварват нови и нови беди-сюжети. А когато едно нещо е преживяно, мисля, когато е изстрадано от сърцето, то и от само себе си се „облича” в онази художествена форма-дреха, с която тръгва към читателя.

Та при подготовката ми за романа, когато разбрах, че дори и днес – и в България, но и в Германия, тези невинни жертви на ОМРАЗАТА продължават по някакви си бюрократични приумици да бъдат считани за предатели, за престъпници, дъхът ми секна. Как е възможно това в нова, обединена Европа? Европа на човешката солидарност, на справедливостта… И то в Германия, един от стожерите, заедно с Франция, на Европейския проект?

Разбрах, например, че тогавашното германско комунистическо правителство е плащало, да, плащало по 2000 долара на българската страна за всеки убит на нашата граница поданик на Германската демократична република?!? Че е награждавало нашите граничари с държавен орден… Да те наградят с орден, защото си лишил друг човек от живот…

Разбрах и това, че май нямаше да имам куража да напиша този роман, ако не живеех сега в Париж – да, столицата на Свободата, на Светлината…

Разбрах и доста други неща, но нека да оставим на читателя да се докосне до тях, прочитайки романа…



- Пред паметта на загиналите или пред идните поколения смятате, че носим по-голяма отговорност?



- Всъщност най-голямата отговорност на всяко човешко същество е пред Паметта – и миналата, и днешната, и бъдната.

И пред кръвта, която опреснява паметта. Да, малко „равничко”, „подсригано” започват да звучат думите ми, а аз не обичам говоренето заради самото говорене.

Просто с този роман открехвам една непозната, непоказвана до този миг страница от оня Живот, който не само че не трябва да бъде забравян, но и който трябва винаги да бъде у нас, а и у децата и внуците ни. Страница, която да ни напомня, че всички сме божи същества, дошли временно на тази земя и приемащи усещането, че доброто винаги е повече от злото, че Омразата ражда насилие, а насилието – престъпление… И че когато нараняваш достойнството на другия, ти всъщност нараняваш себе си…

Накрая бих искал да изразя надеждата си, че този мой роман-вик за справедливост към мъртвите, които „вече не са ни врагове” не ще да породи познатите до болка патриотарски настроения, на които у нас, в България, сме майстори. Макар че аз съм почти сигурен, познавайки много добре натюрела на част от българските така наречени „патриоти”, които много добре умеят да осребряват „любовта” си към родината, че тези хора ще останат сюрпризирани, а и скандализирани от моя роман. Защото те така са възпитавани – подстригвани, манипулирани… А и самите те готови винаги да подстригват, да манипулират… Те са проникнати от мисълта, че не е престъпление да убиеш някого, защитавайки уж някаква национална ценност, парче земя и тъй нататък. Бих искал тези хора да се запитат – нима чрез причиняване смърт на ближния, само защото е дръзнал да избере път, различен от твоя, може да се „докаже” нечия любов? И може ли любовта към родината да се осребрява чрез дни отпуск и подхвърлени стотинки и часовници?

За мнозина „Реката на смъртта” ще бъде скандален роман. За България, където за почти всичко се мълчи, където няма памет, а има чалга – да, моят роман наистина ще бъде скандален.

Но за нормалния свят – не! Защото в моята книга има болка, един вик за освестяване… А нима пречистването става чрез бодрячески книги-измишльотини, а не чрез книги, изпълнени с болка, които струват доста често на автора им много, прекалено много… Както казва Камю: ” Писателят трябва да слугува не на ония, които правят историята, а на ония, които я изтърпяват.” Хубаво написано, нали?

Надявам се, сигурен съм, че читавите хора у нас, които все още ги има, ще разберат моите послания, моята болка.

Надявам се и на това, че „Реката на смъртта”, въпреки езиковата бариера, ще достигне и до хората на Германия, Полша, Чехия, Словакия, Унгария, Румъния, чиито деца лежат под безименни могилки там, на границите на България.

Надявам се, моля се на това, някои от тях да се сепнат, да си спомнят за своите близки, да потърсят поне техния дух… И това ще е моята радост и удовлетворение – че съм подхранил Паметта, опреснил съм я. За да няма отново пагубни идеологии, да няма насилие на човека над човека, всъщност насилие над самия себе си… Защото унижавайки достойнството на другия, ти унижаваш преди всичко собственото си достойнство!

И съвсем накрая - много бих искал „Реката на смъртта” да има съдбата на онова мое изказване през далечната 1987 г. по време на Четвъртата национална конференция на младите писатели в Народния дворец на културата. Ето какво пише по този повод литературният критик Стефан Влахов-Мицов:” Спомням си как изтрещя като бомба изказването на белетриста Димо Райков….”

Да, винаги ще помня онемялата зала. И объркването на официалните лица, след които и членове на Политбюро на БКП. А аз просто бях попитал:”Защо, другарю Левчев, се самоубиват младите български писатели?” Имах предвид Росен Босев, Йордан Кръчмаров… И предложих да станем за минутка, да почетем паметта им…

Залата мълчеше. Мълчаха и толкова борци за демокрация, които и досега гръмогласно я пропагандират и които чрез нея доста добре, за разлика от мен, поминуват.

А тогава аз самият не знаех какво става с мен.

Но помня, че след като партийното величие кимна и измина минутката в памет на самоубилите се наши колеги, тръгвайки да седна отново на своето място в залата, видях как цялата редица бе вече… празна. Да, днешните борци за демокрация ги нямаше…

Затова искам романът ми „Реката на смъртта” да отекне, както онова мое изказване, което, между другото, ми донесе доста рани.

Искам моят български народ да се стресне! И след това, пречистен, да се смири. Да потопи бесовете в себе си, воглаве с невероятната злоба и завист към ближния и най-после да тръгне напред.

Искам моята родина най-после да намери своите политици, а не досегашните търговци и лицемери.

Искам моята България да намери себе си – да разбере, че тези изстрели в оная нощ в Странджа никога не трябва да се повтарят. Искам никога повече властниците в България да не прехвърлят своята вина върху крехките плещи на едно дете.

Искам, да, искам да бъдем честни, почтени, а не дребни тарикати, да бъдем състрадаващи и с усещане за справедливост. Просто да бъдем нормални люде. С памет. Да не отмъщаваме. Но и да не … забравяме…

Нищо повече.
Разговора води: Тодор Пичуров

1 коментар:

Martin Ivanov каза...

Здравейте г-н Райков,

Да си призная преди да Ви чуя днес в предаването "Нашия де" по програма "Христо Ботев" не знаех нищо за книгите Ви. Заинтригува ме казаното от Вас по много от темите, по които споделям мнението Ви. Прочетох и откъса от романа Ви и дори смятам да го публикувам с Ваше позволение в собствения ми блог marto1602.blogspot.com придружен с малък коментар от моя страна.Не мисля че за образования читател "Реката на смъртта" ще е скандален роман, защото той знае за тези престъпления останали ненаказани и до сега. Преди време по същата тема беше представен и филм на германската телевизия ЦДФ "Забравените жертви на комунизма". Аз чета документите от кореспонденцията на българските и източногерманските тайни служби и попадам на десетки подобни истории останали неразказани. Смятам че ромаа Ви е само поредния принос към темата за жертвите на онази система, защото макър и разказ, той е основан на спомените Ви за миналото, на паметта.Благодаря Ви!

Мартин Иванов