ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"

ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"
(за повече информация кликнете върху снимката)

понеделник, 9 април 2012 г.

ОТКЪС ОТ РОМАНА "РЕКАТА НА СМЪРТТА" ОТ ДИМО РАЙКОВ - КНИГА ЗА УБИЙСТВАТА ПО БЪЛГАРСКИТЕ ГРАНИЦИ



И ето - сноповете лъчи осветиха един мъж.
Той излезе от папратта, вдигна ръце…


- Внимавайте – извика командирът на групата.- Сигурен съм, че този не е сам. Опитва се да прикрие още някой! Пуснете кучето! Хайде, Балкан!
Да, наистина си личеше,че онзи има някаква скрита мисъл, защото бе изскочил жертвоготовно току пред граничарите, без предварително те да го бяха разкрили – войниците дори и не бяха тръгнали към мястото, където той се бе спотаил. И по всяка вероятност щяха да го подминат…


Кучето вече бе захапало ръката на беззащитния човек – ох, какви зъби имаше Балкан!
Оня се сви инстинктивно на кълбо, имайки сили само да прохърква.
- Оставете Балкан да го обработи – каза със злорадство в гласа командирът. – Нека хубаво да го нахапе, да помни друг път дали ще бяга, и то през нашата граница! А и ако има други, няма начин да не се появят…


Огромното туловище на кучето-вълкодав подхвърляше като футболна топка вече отмалялото тяло на нарушителя, беше една игра на котка с мишка, от която ти настръхват косите.
Да, беше добре обучен Балкан, не напразно всеки ден по няколко часа с него и себеподобните му четириноги „колеги” се занимаваха водачите – ето, как само захапва врата, после зъбите се плъзгат фино към главата, там, зад ушите най-много боли…
Да не говорим за най-големия стрес в случая, който е породен от уплахата, че подобно зло животно се е нахвърлило върху теб…
Оня вече се бе превърнал в една кървяща топка…


Кому бе нужно всичко това? Нима тази нощ с изцъклена луна бе вампирясала всички, та се разиграваха тези нечовешки неща?
И дали „играта” на Балкан с притихналия вече беглец бе последното, което се случваше сега?
Меркадо гледаше зашеметен, сърцето му запърха, когато след минута-две около мъжа, сред гъстотата на папратта, излезе една жена, притиснала нещо като вързоп към себе си.
Е, сега вече Меркадо се сащиса.
По всяка вероятност това бе съпругата на мъжа, която не бе издържала на „танца” на Балкан.


Меркадо захапа ръка, за да сподави вика си.
Сащисани бяха и граничарите, дори и старите войници, личеше им по обърканите движения. Дори и кучето спря и погледна въпросително водача си.
Но изумлението вече достигна върха си, когато във вързопа всички разпознаха пеленаче, а и когато изведнъж от дълбоката растителност наоколо се показаха още три деца – момиче на около 15 години и още две момчета – едното едва се виждаше от папратта – може би беше на пет-шест, докато другото бе на около десет години.
Беше наистина ужасна картина.
От едната страна – граничарите, а от другата – нарушителите, диверсантите, тоест мъжът, или по-точно кървящата топка човешко месо, жената, двете момчета, момичето и...пеленачето…


Тогава Меркадо не мислеше нищо – само бе захапал устни до кръв и гледаше изумено в децата отсреща – бяха толкова хубави и същевременно толкова уплашени…
Особено момичето, което бе почти на неговите години…
Меркадо гледаше и не вярваше на очите си - мъж, жена и четири деца…
И всеки от тях повтаряше объркано:
– Бите, бите…
Значи това са немци.
Да, но не от оная, капиталистическата Германия, а от нашата, от Германската демократична република. Но защо ли тъкмо те, източните немци, жителите на страната- витрина на социализма, бяха най-честите нарушители, решили да бягат в Турция?
Те идваха уж на почивка на Черно море, а скритата им мисъл бе да прекосят границата в тази част на Странджа планина, надявайки се, че тук ще им бъде много по-лесно, отколкото да преминат прословутата Берлинска стена, за която Меркадо бе слушал недомлъвки от възрастните


Видът на децата щеше да пръсне сърцето на Меркадо.
Защо и как те се бяха оказали там?
Нима и те са нарушители?
И то не едно и две деца, а цели четири…
Майката притискаше разтреперана като лист пеленачето до гърдите си…
Не по-малко сащисани бяха и останалите граничари…
Та те бяха кажи-речи на годините на момичето.


И в този миг изтрещя изстрел.
Меркадо се вкамени – мъжът залитна и се строполи на земята.
Веднага се чу писък – жената се хвърли върху него.
Меркадо не вярваше на очите си – падна на колене и се разхлипа:
- Другарю командир, не исках да направя това, пръстът ми сам натисна спусъка, виноват, другарю командир!
Ами сега?
Писна и момичето, след него и останалите деца…
Граничарите се гледаха един друг втрещени.
Тогава ефрейторът направи крачка-две и с един откос…
- Ох – мъглата пред очите на Меркадо избухна и той се олюля…


След миг-два отвори очи – Господи, всички нарушители бяха на земята… Мъжът, жената, децата, пеленачето…
Командирът ги бе разстрелял до един.
Всички мълчаха вцепенени.
Ефрейторът каза с метален глас:
- Всеки от вас да стреля във всеки от диверсантите! Заповядвам – всеки без никакво изключение! И всички след това ще бъдете наградени с двайсет дни отпуск. И часовник „Победа”. Хайде!
Гласът му не търпеше възражение.
И граничарите като в просъница тръгнаха към падналите на земята хора.
Това беше картина извън реалността, която и най-злият човек на тази земя не би имал смелостта да си представи – юноши, почти деца, разстрелваха също деца…
И то вече веднъж разстреляни...
Гърмежите отекваха глухо…


И тогава се чу плач.
Отново настана страшна тишина – пеленачето все още бе живо…
В този момент, сякаш като в приказките, изпод земята се надигна бащата-германец.
Разперил ръце, с кръв, струяща отвсякъде, той залитна към детето си…
- Бите, бите, бите…
О, това бе несравнима картина – огромният немец, само до преди миг мъртвец, с разръфано от куршумите и зъбите на кучето тяло, бе разперил с последни сили ръце над пеленачето си…
И този негов вик-молба – Бите, бите, бите…
Това беше страшен, възглух, сякаш идващ изпод земята глас-мучене на същество, което прави последен опит да защити отрочето си…
Никой от присъстващите не бе чувал такъв глас.
Глас, който не можеше да се сравни дори и със звуците, които издава едно животно с току-що прерязано гърло…
Всички стояха вкаменени и гледаха объркано…
И пак автоматът на командира разстресе околността…


- Нито дума на който и да е! - ефрейторът гледаше втренчено, после додаде - А и какво чак толкова е станало? Кой ги е карал посреднощ да стават нарушители? Ние изпълнихме своя дълг.
- Дълг ли…- прошепна Меркадо.
И погледна натам, към реката... И отвъд нея...
После, безпаметен, той се втурна към окървавения вече немец, който глухо прохъркваше.
Строполи се върху него.
Меркадо нанасяше ударите задъхано, със страст – тялото под него вече не помръдваше.
Но той не спираше.
Ръцете му, вкоравени в юмруци, продължаваха да се стоварват върху вече подобието на човек, почти разляло се в краката му.


Устните на новобранеца-убиец се движеха безмълвно:
- Ти, ти си виновен за всичко. Ти си причината за онова, което ми се случи… Ти си виновен за смъртта на оня мой батко-граничар, за смъртта на татко и майка… Ти си виновен за издевателствата, които ми причини в Пансиона Пешо Кучето, ти си виновен за смъртта на Марийора, за влизането в затвора на бат Гаро… Ти си виновен за този гаден живот на хората в градчето Тръново… Ти си виновен, че така и не можах да видя оня град Париж… Ти си виновен, че съдбата ми отреди да живея в този забравен и от Бога граничен район, където единствена информация получавах от киното и от радиоточката… Където хората, моите родители и останалите жители на градчето Тръново, работеха от сутрин да вечер само и само да оцелеят, да нахранят и изучат децата си, в замяна на което и едно сносно гробище не им бе направено… Ти, немецо, ти, диверсанте, си виновен за съдбата на това прокълнато място, превърнато в забранена зона за обикновените хора, където появата на всеки непознат трябваше да бъде докладвана веднага в милицията, където сутрин ставахме, а вечер лягахме все със свистящия писък на куршумите от поредната обстановка на Границата или пронизителния вой на миньорската сирена, възвестяваща за кой ли път ставащо срутване… Ти си виновен за вечното присъствие в нашия живот на омразния Вампир, линейката, с която докарваха загиналите граничари и миньори… Кой и защо ме бе орисал да се родя и живея тук, на Границата, между два свята, които толкова много се мразят и ненавиждат? Кой? Естествено, това си ти, нарушителят, чуждият човек, дошъл да бягаш на Запад незнайно защо тъкмо от тук, от моята Граница...


Изведнъж младият мъж се сепна.
Ръката му застина във въздуха. Пристъпът дойде изневиделица – Меркадо започна да повръща.
И това го отрезви – та никога досега в своя осемнайсетгодишен живот той не бе повръщал по подобен начин – така, отвътре, от дълбокото…
Откъде да знаеше тогава Меркадо, че това е нормалната реакция на човешкия организъм на убиеца, на оня, който е лишил от живот себеподобния?
Чак сега той забеляза, че онова под него вече наистина не помръдва.
В помътеното му съзнание нещо просветна – нещо, подобно на страх някакъв, който се опита да роди пристъп на паника, но Меркадо, все още замаян от мириса на прясна, човешка кръв, вече не контролираше действията си.
Извърна се – очите му се залепиха за могилката от трупове, която представляваха в този момент разстреляните немци.
И сега вече Меркадо усети с всяка фибра на тялото си как полита и попада в някакво друго измерение.
Странно и неизпитвано до този момент усещане – Меркадо всъщност бе там, долу, на земята, на тази грешна и прокълната наша земя, а тялото му, изведнъж изгубило земното си притегляне, се издига нагоре, нагоре, откъсва се от този свят и полита оттатък Планината, оттатък най-високия й връх Градището…


И тръгва натам, към оня град на Светлината, да, към оня мечтан и желан град Париж, толкова любим на онова иначе слънчево момче Меркадо…
Всъщност кой Меркадо в случая бе истинският?
Дали той бе онова момче от градчето Тръново, приемащо и гълтащо лакомо и с настървение всяка багра от околния свят, мечтаещо в минутите преди съня за полет оттатък Планината, към оня, другия свят, света на Свободата?
Или бе редник Меркадо Иванов Иванов, убиецът на едно невинно немско семейство?
Картината на тази неповторима странджанска нощ с изцъклената от парещия от горещина въздух на току-що отминалия ден луна наистина не бе по силите и на най-гениалния художник.


И в този миг планината – огромните белокори буки и достолепните дъбове, заедно с блестящите води на река Резовска, потрепериха – вик, откъртен и пронизващ възглас:
– Въх ,въх, въх…
Викът, да, оня вик на нестинарките, разкъсваше всичко наоколо…
Откъртените отвътре възглухи ридания се удряха в белокорите буки и грамадните дъбови стволове и притихваха в странно укротената в тези мигове вода на река Резовска…
О, това бе невероятно – там, на метри от граничната мрежа – да, от бодливата и предизвикваща страх тел, един млад човек откъртваше от най-дълбокото у себе си най-страшния вик – там, на метри от Реката на смъртта, тоест границата между две държави, които от векове умееха и обичаха да се… мразят…


А в същото време, встрани от него, останалите войници бързо и задъхано копаеха огромна яма – лобното място на убитото немско семейство, на семейството диверсанти-немци… Които по всички алинеи и параграфи на тогавашното соцзаконодателство и в България, и в Германската демократична република бяха просто… престъпници.
Престъпници, които заслужено бяха получили своето.
Своето ли?
И заслужено ли?
Граничарите бързаха, никой друг освен тях не трябваше да разбере за случилото се.
Да, такива бяха неписаните правила при подобни ситуации, колкото по-тихо и с по-малко шум, толкова по-добре. Но същевременно и внимаваха – трябваше трапът да се изкопае достатъчно дълбоко, за да не могат животните да го намерят, ето, онзи ден техни колеги от съседната застава се натъкнали на разровен гроб на убит нарушител, тялото му представлявало грозна гледка, изпонаядено от глигани и други диви животни, пфу, грозна работа… Затова трябваше много да внимават, надълбоко да заравят труповете, иначе нещата щяха да се усложнят..


Да, бързо, но дълбоко!
Глухо чаткаха остриетата на лопатките и странно и зловещо просветваха на светлината на изцъклената луна – Господи, какво бездънно тази нощ бе небето, колко едри бяха звездите му?
Наистина странна и страшна картина – ококорена луна, едри като портокали, защо ли пък тъкмо като портокали, звезди... - там, горе…
И групичка униформени хора, хора ли, повечето от които юноши, копаещи енергично и с някаква злост огромна яма, в която щяха да поставят купчината все още потрепващи тела… И нямаше никакъв знак, дори и спомен да остане от това семейство, просто една могилка, която, сега добре отъпкана от войнишките чизми, щеше още с първия дъжд да се слегне и слее със земята…
И някъде встрани от тях - една превита, подобна на старец фигура на иначе съвсем младо войниче, почти дете, поело върху плещите си по ирония на съдбата цялата тежест на греха на една тоталитарна система, която уж правеше всичко все в името на човека.


Да, на негово величество Човека…
Меркадо протегна ръце, нещо като че ли го вдигна във въздуха и той … заигра…
Останалите, вече успели да заровят, а и да изравнят през това време могилката с неизстиналите трупове, като по команда подпряха лакти върху лопатките и го загледаха втрещени.
Някой промълви:” Ох, не издържа редник Иванов…”
- Въх, въх, въх…
И играеше Меркадо, нестинарския танц на планината, на онази планина, в която се бе родил и израснал играеше той, гребваше с шепи вода и я разпръскваше наоколо - там, върху прясната оголена пръст на гроба - нима „осветяваше” случилото се?
И се навеждаше Меркадо, и гребваше с шепи бистра течност от нея, Реката на смъртта, чиято вода имаше съдбата на прокълната – половината да бъде българска, половината – турска, тоест различна…
А всъщност тя, водата, си бе просто вода.
Да, обикновена, бистра и толкова игрива в тази част от реката вода…
- Въх, въх, въх…


И целият този свят, толкова благословен, но и толкова грешен свят, се люлееше безпаметно…
И неговите златисти, кървави отблясъци се утаяваха в онова странно пространство, заградено с бодлива тел, в чиято горна част се бе разположила тя, странджанската река 


Резовска, тоест Реката на смъртта, най-жестоката и прокълната река-граница…




1 коментар:

Анонимен каза...

Този разказ е потресаващ, целия претръпнах и сълзи даже ми текнаха докато го четях.

Много добре написано, господин Райков!

Поздрави,
Никола Василев