Моята нова книга...
----------
----------
Димо Райков
С И Н И С Ъ Р Ц А
„Левски” - ЦСКА 7 : 2
най-великият ни мач
„Има една страна България. И в тази страна България има един отбор „Левски”. В този отбор съм се родил, в този отбор ще умра!"
ГЕОРГИ АСПАРУХОВ – ГУНДИ
/ Думи в отговор на предложението от „Милан” да играе в чужбина/
/ Думи в отговор на предложението от „Милан” да играе в чужбина/
---------
СЪДЪРЖАНИЕ
Вместо пролог
Пръстенът
За моя „Левски” или думи за Гената
Мачът
„ Аз бях Господ…”
Кратка хронология
Две стихотворения: „Ода за „синята” радост” и „Разказано от цесекар”
Атмосферата в навечерието на двубоя
Състави и развой
Майчиният поглед…
Героите-участници – за тях и от тях…
Кратка хронология
Две стихотворения: „Ода за „синята” радост” и „Разказано от цесекар”
Атмосферата в навечерието на двубоя
Състави и развой
Майчиният поглед…
Героите-участници – за тях и от тях…
Каменски
Пешев
Вуцов
Аладжов
Ивков
Кръстьо Богданов
Борислав Богданов
Павлов
Янко Кирилов
Костов
Пешев
Вуцов
Аладжов
Ивков
Кръстьо Богданов
Борислав Богданов
Павлов
Янко Кирилов
Костов
Гунди – момчето на народа
Еузебио: „Аспарухов бе най-великият футболист, срещу когото съм играл…”
Филм-поема за големия спортист
Величка Маркова: „Моят Георги и момчетата от легендарния мач”
„Убиецът на Гунди”…
Радостта от играта или моите лични докосвания
Христо Илиев – Патрата – „Всяка моя клетка е „синя”
Георги Соколов – „Палавото дете-магьосник на „синия” футбол”
Сашо Манолов – „Президента – така викахме на Гунди”
Емил Спасов – „ Той глезеше топката”
Наско Сираков – „Да носиш в себе си огъня на Гунди”
Георги Иванов – „Кървавият гол на Гонзо…”
Николай Илиев – „ Красавецът в „синьо”
Борислав Михайлов - „Славната тройка наследствени вратари”
Мартин Станков – „Интелигентният мой приятел”
Станислав Ангелов – „Синият” играч и национал от родното ми градче”
Георги Соколов – „Палавото дете-магьосник на „синия” футбол”
Сашо Манолов – „Президента – така викахме на Гунди”
Емил Спасов – „ Той глезеше топката”
Наско Сираков – „Да носиш в себе си огъня на Гунди”
Георги Иванов – „Кървавият гол на Гонзо…”
Николай Илиев – „ Красавецът в „синьо”
Борислав Михайлов - „Славната тройка наследствени вратари”
Мартин Станков – „Интелигентният мой приятел”
Станислав Ангелов – „Синият” играч и национал от родното ми градче”
Архивите говорят
Връщането на името в Операта през 1990 г. – моето слово или няколко истории за „синята” идентичност
Хората са временни, но „Левски” е вечен…
Хората са временни, но „Левски” е вечен…
Герена – магическото „синьо” сърце…
„Сини” кръвни телца
Светлозар Русев: „Не съм пропуснал мач на „Левски”
Петър Петров–Пешо Кучето: „Гунди е убит нарочно…”
Николай Христов-Левски: „Всичко при мен е „Левски”
Петър Петров–Пешо Кучето: „Гунди е убит нарочно…”
Николай Христов-Левски: „Всичко при мен е „Левски”
Митко Иванов: „Аз опазих Гунди да не го откраднат”
Петър Тончев-Пиер Бразилецо: „Пазя билета си от този мач!”
Александър Гешев: „Има ли „Левски”, ще я има и България”
Георги Генов: „На погребението на Гунди исках да разстрелям съдбата”
Людмил Лазаров: „ Цялата опера бе от левскари…”
Ангел Колев: „От „Ал. Невски” до Апенините – само „сините”!
Ангел Байрактарски: „ Победата винаги е наша!”
Николай Нинов-Тубата: „И преди, и сега „Левски” значи свобода!”
Иван Черкезов: „Плача с ”Левски”, обичам, смея се, дишам…”
Веселин Георгиев: „Синята лавина”
Екатерина Анева: „Mоят „Левски” – това е борбата за достойнство и нормалност…”
Ивайло Милушев: „За мен името „Левски” е всичко свято, истинско и българско”
Юлиана Кесарова: „ Чуя ли „Левски” и настръхвам…”
Янаки Христов: „ Не мога да живея без „Левски”...
Петър Тончев-Пиер Бразилецо: „Пазя билета си от този мач!”
Александър Гешев: „Има ли „Левски”, ще я има и България”
Георги Генов: „На погребението на Гунди исках да разстрелям съдбата”
Людмил Лазаров: „ Цялата опера бе от левскари…”
Ангел Колев: „От „Ал. Невски” до Апенините – само „сините”!
Ангел Байрактарски: „ Победата винаги е наша!”
Николай Нинов-Тубата: „И преди, и сега „Левски” значи свобода!”
Иван Черкезов: „Плача с ”Левски”, обичам, смея се, дишам…”
Веселин Георгиев: „Синята лавина”
Екатерина Анева: „Mоят „Левски” – това е борбата за достойнство и нормалност…”
Ивайло Милушев: „За мен името „Левски” е всичко свято, истинско и българско”
Юлиана Кесарова: „ Чуя ли „Левски” и настръхвам…”
Янаки Христов: „ Не мога да живея без „Левски”...
„Сини” листчета
„Синият” живот – опит за хронология
Двете деветки – една песен, една голяма любов…
Витиня…
Най-големите победи на „Левски” над ЦСКА
„Погледът” на Гунди за живота
Двете деветки – една песен, една голяма любов…
Витиня…
Най-големите победи на „Левски” над ЦСКА
„Погледът” на Гунди за живота
Химнът
Среща със Стефан Димитров и Богдана Крарадочева в Париж
Текстът
Текстът
Моят Левски…
Вместо епилог
Миньорът от Странджа и правнукът от Париж – в „синята” агитка…
----------------
Посвещавам тази книга на паметта на моя скъп приятел Евгени Буховски, Генчо, който имаше една единствена любов в своя живот – „Левски” – и който сега почива там някъде, в гробищата на Кюстендил, без паметник, без знак…
Посвещавам на всички левскари, които обичаха, обичат и ще продължават да обичат, докато свят светува, свободата, закодирана в святото име на любимия ни отбор.
Посвещавам книгата си и на тези момчета, "сини" приятели, които сториха и невъзможното и сътвориха оня велик празник юбилей на 22 срещу 23 май 2014 г. Всъщност това бе възможното най-добро нещо, което в този момент можеше да се случи на "синята" ни общност! Да се стреснем, да си повярваме отново!
Посвещавам на всички левскари, които обичаха, обичат и ще продължават да обичат, докато свят светува, свободата, закодирана в святото име на любимия ни отбор.
Посвещавам книгата си и на тези момчета, "сини" приятели, които сториха и невъзможното и сътвориха оня велик празник юбилей на 22 срещу 23 май 2014 г. Всъщност това бе възможното най-добро нещо, което в този момент можеше да се случи на "синята" ни общност! Да се стреснем, да си повярваме отново!
---------------------
ВМЕСТО ПРОЛОГ
Аз преобърнах, каквото и да значи това, живота си на една почтена възраст. Тогава реших да остана да живея в Париж, тоест да започна своя живот наново, на непознато място, сред други хора…
Поех най-огромния си риск в своето битие, пълно с рискове.
И сега, след дълги години, осъзнавам, че едно от най-стойностните и чисти неща, което ми е давало сила през цялото време на трудности и неистово напрягане в живота ми на българин в България и в чужбина, което всъщност е осмисляло моето пребиваване на тази земя, е обичта към чистото име „ Левски”!
Без тази обич аз щях да бъда неизмеримо по-беден. А и надали щях да имам куража да поема рисковете на живота си.
Защото той, „Левски”, за разлика от много други хора в живота ми, никога не ме предаде, сигурен съм, и не ще ме предаде! Както и аз него, разбира се.
И защото това не е обикновена обич. Това е обич, идваща от сърцето и пак утаяваща се в него, сърцето…
Да можеш, а което е и по-важно, да получиш възможността така да обичаш, не е никак малко, нали? Особено пък за един временен човешки живот, и то на един българин…
Левскар значи Свобода, на "синия" запалянко най-добре му приляга да е с високо вдигнато чело, а не с унил поглед! На препълнения стадион „Васил Левски”, по време на честването на стогодишния ти юбилей, привържениците ни доказаха най-накрая чий е "Левски"! Той, отборът на Апостола, е НИЧИЙ! Защото негов единствен собственик е българският народ! Той е отборът на нашите сърца! А има ли нещо, което да е по-силно от зова, от тласъка на сърцето, приятели?
Още веднъж - поздрави за стореното и ... празникът да продължи... Дори и мъничко с тази моя дан, тоест книгата ми… Колко е хубава тази мисъл на войводата Яне: " Не трябва да отмъщаваме, но не трябва и да забравяме", нали? Да, сега идва най-трудната задача - да превърнем сивия делник в... празник. Във вечен "син" празник!
Поех най-огромния си риск в своето битие, пълно с рискове.
И сега, след дълги години, осъзнавам, че едно от най-стойностните и чисти неща, което ми е давало сила през цялото време на трудности и неистово напрягане в живота ми на българин в България и в чужбина, което всъщност е осмисляло моето пребиваване на тази земя, е обичта към чистото име „ Левски”!
Без тази обич аз щях да бъда неизмеримо по-беден. А и надали щях да имам куража да поема рисковете на живота си.
Защото той, „Левски”, за разлика от много други хора в живота ми, никога не ме предаде, сигурен съм, и не ще ме предаде! Както и аз него, разбира се.
И защото това не е обикновена обич. Това е обич, идваща от сърцето и пак утаяваща се в него, сърцето…
Да можеш, а което е и по-важно, да получиш възможността така да обичаш, не е никак малко, нали? Особено пък за един временен човешки живот, и то на един българин…
Левскар значи Свобода, на "синия" запалянко най-добре му приляга да е с високо вдигнато чело, а не с унил поглед! На препълнения стадион „Васил Левски”, по време на честването на стогодишния ти юбилей, привържениците ни доказаха най-накрая чий е "Левски"! Той, отборът на Апостола, е НИЧИЙ! Защото негов единствен собственик е българският народ! Той е отборът на нашите сърца! А има ли нещо, което да е по-силно от зова, от тласъка на сърцето, приятели?
Още веднъж - поздрави за стореното и ... празникът да продължи... Дори и мъничко с тази моя дан, тоест книгата ми… Колко е хубава тази мисъл на войводата Яне: " Не трябва да отмъщаваме, но не трябва и да забравяме", нали? Да, сега идва най-трудната задача - да превърнем сивия делник в... празник. Във вечен "син" празник!
САМО „ЛЕВСКИ”!
------------
ЗА МОЯ „ЛЕВСКИ” ИЛИ ДУМИ ЗА ГЕНАТА
Тази книга за моя „ЛЕВСКИ” не би била възможна, ако не бяха тези хора, тоест членовете на тъй наречената от мен СИНЯ ОБЩНОСТ .
Случи се така, че веднага след завършването на университета във Велико Търново, аз се озовах в едно симпатично и много, много „синьо” градче – Кюстендил.
Там, още от първия ден, спонтанно и по воля на съдбата, станах частица от една групичка влюбени до полуда в любимия отбор „Левски” хора.
Евгени Буховски, Бог да го прости, или Гената, както всички му викахме с любов, Борката, художникът Борислав Испорски, с неговата неизменна усмивка, останал ми верен и топъл приятел и до днес, ветеринарният лекар Стойне Тодоров, неговият приятел д-р Любомир Павлов, историкът-журналист Денчо Митев експанзивните младоци Ангел Байрактарски, днес прокурор, Сашо, Румбата и брат му, готвачът-виртуоз от тогавашния легендарен ресторант „Москва” Стоянчо и неговият приятел от военното окръжие Георги, автомобилният инструктор Данчо Кюркчиев, вечно усмихнатият Иван Цветков - Ванката, зевзекът Сашо Ряпов, неврологът д-р Кюркчиев, Боянчо, бивш футболист от „Велбъж”, бай Цвятко Харизанов, Иво Сарафски-Автографа, Стефан Джонев… - това бяха чисти в любовта си към любимия отбор мъже и юноши, те не осребряваха за нищо на света своята обич, не търсеха облаги, дори и помисъл нямаха за това, те обичаха синия цвят, те бяха просто люде-левскари и в душата си…
Тези хора, а и още неколцина около тях, бяха моята общност, моите роднини, моите най-близки същества, които в един от най-трудните моменти на моя живот бяха и моето упование, и надежда, и радост…
Представяте ли си – по ирония на съдбата попадаш в едно абсолютно непознато до този момент за теб място, къде е родното Малко Търново, къде е Кюстендил, да точно по диагонала на родината…Попадаш на улицата – сам, без познато лице, без надежда…
Но с „Левски” в сърцето си.
И всъщност това се оказва твоето спасение!
Защото изведнъж, без дори до този миг и да си предполагал, че тези хора съществуват, ти ставаш приятел с тях, само заради това, че си левскар. И те безкористно, само защото сте привърженици на един и същ отбор, са готови да ти окажат помощ от каквото и да е естество.
Сега – вече наближаващ шестдесетте години, мога да кажа убедено – най-добрите ми, най-верните ми, в тази иначе невярна наша България, приятели, спечелих чрез общата ни обич към „синята” машина.
Тази неистова, понякога стигаща до маниакалност обич към един футболен отбор в ония години, когато светът бе затворен за нас, българите, бе източникът и на малките ни, но неподправени и дълбоки радости, ония мигове на усещане за все пак истински изживян живот и радост от земното ни съществуване. Тръпното и незаменимо усещане за Свобода!
Нима някога, дори и да имам десет живота, биха се повторили ония невероятни мигове на спонтанна, неподправена и дълбока като планински извор радост, която избухваше сред нас, представителите на „синята” общност, когато любимият отбор спечелеше поредната си победа?
Обикновено ние тръгвахме с няколко коли от Кюстендил към София, Перник или Благоевград – там, на стадионите, където играеше нашият „Левски”.
Тръпката се раждаше още от уговорката предния ден, събирахме се на нашето място – там, пред павилиона за вестници в центъра на Кюстендил, в подножието на прочутия хълм Хисарлъка. Под завистливите погледи на „червените” привърженици ние, усмихнати, предвкусващи идната радост, се уточнявахме – бавно, така-а-а, с една неподражаема наслада, до последния детайл за утрешното пътуване-пътешествие…
О, тогава нямаше по-щастливи хора на този свят от нас, нямаше тогава по-щастлив човек от Гената!
Този едър, попрегърбен мъж, останал за мен еталон на безгранична любов към „Левски”, стар ерген, живеещ сам с възрастната си майка, тогава бе в стихията си. Той ходеше напред-назад като замаян, но с достойнство, пушеше хубаво, така-а-а, с настроение и респект играеше цигарата му под къдравия, малко поопоскан и поръждавял мустак…
- Ей, да сте точни - все повтаряше Гената, обръщайки се към нас, останалите - да не забравите часа, че трябва навреме да отидем, да вземем билети, да седнем на трибуните…
Да, това бяха ония истински мигове на Гената, късовете време, когато той се усещаше… човек.
- Хайде стига, бе, Гена, ей, ще ни побъркаш – хубаво се смеехме ние…
Толкова незабравими мигове… Толкова мачове…
Ще си позволя сега да споделя с вас няколко думи само за един от тях.
За този мач, чудо на чудесата, всъщност такъв винаги бе поредната среща на „Левски”, ние … закъснявахме.
Причината бе необикновена – на срещата не идваше… Гената. Усетихме, че нещо лошо има.
Аз хукнах към тях.
Гената иначе бе особен характер, саможив, трудно разкриваше, дори и пред нас, неговите най-близки приятели, неща от личния си живот. Така че за първи път отивах в дома му. И когато звъннах на вратата на апартамента му, дочух кашлица – дълбока, болна кашлица…
Ясно, Гената имаше проблем със здравето.
Така и се оказа.
Той седеше, подпрян на масата, пред него бе разтворен старият му, оръфан портфейл, от който, личеше си, бе извадил преди мигове стара, с пожълтели краища снимка на… Гунди… Да, на големия Георги Аспарухов…
- Как няма да дойда – пресрещна ме той – Само малко посъбирах сили, че нещо ме присвива…
Посъбирал сили… Та той цял се тресеше…
После Гената погали, сякаш баща гали новороденото си отроче, снимката …
Винаги ще помня тези мигове. Там, в бедното жилище на моя приятел, самият той, един самотен иначе, болен, тежко болен вече възрастен човек, застанал сякаш пред икона…
Гената погледна пак снимката, устните му се раздвижиха и… стана.
И тръгна. Чух като в просъница:” Ей, какво щях да направя? Да изтърва мач на моите…”
Стоях, мълчах.
После и аз тръгнах след него.
Тогава за първи път закъсняхме за мач. Но никой не протестираше. За зла участ противникът на „Левски”, „Локо”/София/, ни поведе на стадион „Васил Левски”. Тежък мач, както се казва – закучи се… А пък и едно време – сняг, мокър и лепкав…
Ние вече се бяхме духом предали. Не играеха добре нашите. А и съдията как подпираше локомотивци… Да, май този път нямаше да има радост…
Но Гената не мислеше така. Той всъщност нищо не казваше. Но лицето му, макар присвито от болката в корема, а и от негативния резултат, все пак излъчваше надежда. А ние я познавахме тази негова надежда. И тя все още ни поддържаше поизлинелия вече дух. Да, нямаше начин да не победим!
Така и стана. Към края на мача нашите се вдигнаха на щурм – гол, втори…
Тогава се обърнах.
И изтръпнах – Гената, застанал прав, сияеше. Представяте ли си – възрастен, в цял ръст човек, без горна дреха, свалена по всяка вероятност в промеждутъка между головете, във вълмо от сняг, със снежинки и по гъстите вежди – същински дядо Коледа…
И една отворена широко-о-о, ама толкова широко-о-о уста…
И един вик – така-а-а, отвътре, от най-дълбокото – Хо-хо-хо…
И нямаше следа нито от треската, нито от кашлицата, нито от страданието по лицето му…
Тогава аз разбрах, че един човек може в своя живот да достигне до най-пълното сливане с радостта от живота…
Да, радостта от живота…
Всъщност така и си представям надгробния знак на лобното място на Гената, което ние, неговите приятели, му дължим – фигурата на един изправен, устремен в полет човек, със сияещо лице и едно „хо-хо-хо”, идващо от широко отворената му уста…
Паметникът на „синия” запалянко!
Нашият Гена… Този почти анонимен привърженик на любимия ни отбор, чието благо лице винаги ще е в сърцата ни.
Тук бих искал да направя едно отклонение.
Сега, вече от години живеещ в Париж, виждайки и усещайки на всяка крачка как французите умеят и най-незначителното събитие в своя живот да превърнат в радост от мига, аз разбирам, че по онова време, без да съм и знаел, без да съм и предполагал, аз всъщност съм преживявал най-хубавите мигове от своя живот.
И то благодарение на „Левски”, благодарение на своите приятели от „синята” общност… И най-вече – благодарение на Гената. На този иначе невзрачен, със сивичък и постен животец кюстендилец, който обаче ми показа силата на съпреживяването, на сливането с една идея
Затова за тях, моите левскари от Кюстендил, е тази моя благодарност, изразена в настоящата книга.
Приемете я, приятели, със сърцето си! Така, с дъбокото на сърцето си, както я писах и изстрадах и аз. И не само заради нас, заради оня почти еднообразен соцживотец, който все пак живяхме и май продължаваме да живеем. Но и заради Гената, заради „синята” памет, закодирана в онова негово лобно място, което май никой от нас вече не помни и не знае в кой край на кюстендилските гробища е. Но носи и ще носи, докато и ние сме на тоя свят, а може би и отвъд него, в сърцата си.
Заедно с фигурата …
Да, фигурата на изправен човек, устремен в полет…
-----------
Случи се така, че веднага след завършването на университета във Велико Търново, аз се озовах в едно симпатично и много, много „синьо” градче – Кюстендил.
Там, още от първия ден, спонтанно и по воля на съдбата, станах частица от една групичка влюбени до полуда в любимия отбор „Левски” хора.
Евгени Буховски, Бог да го прости, или Гената, както всички му викахме с любов, Борката, художникът Борислав Испорски, с неговата неизменна усмивка, останал ми верен и топъл приятел и до днес, ветеринарният лекар Стойне Тодоров, неговият приятел д-р Любомир Павлов, историкът-журналист Денчо Митев експанзивните младоци Ангел Байрактарски, днес прокурор, Сашо, Румбата и брат му, готвачът-виртуоз от тогавашния легендарен ресторант „Москва” Стоянчо и неговият приятел от военното окръжие Георги, автомобилният инструктор Данчо Кюркчиев, вечно усмихнатият Иван Цветков - Ванката, зевзекът Сашо Ряпов, неврологът д-р Кюркчиев, Боянчо, бивш футболист от „Велбъж”, бай Цвятко Харизанов, Иво Сарафски-Автографа, Стефан Джонев… - това бяха чисти в любовта си към любимия отбор мъже и юноши, те не осребряваха за нищо на света своята обич, не търсеха облаги, дори и помисъл нямаха за това, те обичаха синия цвят, те бяха просто люде-левскари и в душата си…
Тези хора, а и още неколцина около тях, бяха моята общност, моите роднини, моите най-близки същества, които в един от най-трудните моменти на моя живот бяха и моето упование, и надежда, и радост…
Представяте ли си – по ирония на съдбата попадаш в едно абсолютно непознато до този момент за теб място, къде е родното Малко Търново, къде е Кюстендил, да точно по диагонала на родината…Попадаш на улицата – сам, без познато лице, без надежда…
Но с „Левски” в сърцето си.
И всъщност това се оказва твоето спасение!
Защото изведнъж, без дори до този миг и да си предполагал, че тези хора съществуват, ти ставаш приятел с тях, само заради това, че си левскар. И те безкористно, само защото сте привърженици на един и същ отбор, са готови да ти окажат помощ от каквото и да е естество.
Сега – вече наближаващ шестдесетте години, мога да кажа убедено – най-добрите ми, най-верните ми, в тази иначе невярна наша България, приятели, спечелих чрез общата ни обич към „синята” машина.
Тази неистова, понякога стигаща до маниакалност обич към един футболен отбор в ония години, когато светът бе затворен за нас, българите, бе източникът и на малките ни, но неподправени и дълбоки радости, ония мигове на усещане за все пак истински изживян живот и радост от земното ни съществуване. Тръпното и незаменимо усещане за Свобода!
Нима някога, дори и да имам десет живота, биха се повторили ония невероятни мигове на спонтанна, неподправена и дълбока като планински извор радост, която избухваше сред нас, представителите на „синята” общност, когато любимият отбор спечелеше поредната си победа?
Обикновено ние тръгвахме с няколко коли от Кюстендил към София, Перник или Благоевград – там, на стадионите, където играеше нашият „Левски”.
Тръпката се раждаше още от уговорката предния ден, събирахме се на нашето място – там, пред павилиона за вестници в центъра на Кюстендил, в подножието на прочутия хълм Хисарлъка. Под завистливите погледи на „червените” привърженици ние, усмихнати, предвкусващи идната радост, се уточнявахме – бавно, така-а-а, с една неподражаема наслада, до последния детайл за утрешното пътуване-пътешествие…
О, тогава нямаше по-щастливи хора на този свят от нас, нямаше тогава по-щастлив човек от Гената!
Този едър, попрегърбен мъж, останал за мен еталон на безгранична любов към „Левски”, стар ерген, живеещ сам с възрастната си майка, тогава бе в стихията си. Той ходеше напред-назад като замаян, но с достойнство, пушеше хубаво, така-а-а, с настроение и респект играеше цигарата му под къдравия, малко поопоскан и поръждавял мустак…
- Ей, да сте точни - все повтаряше Гената, обръщайки се към нас, останалите - да не забравите часа, че трябва навреме да отидем, да вземем билети, да седнем на трибуните…
Да, това бяха ония истински мигове на Гената, късовете време, когато той се усещаше… човек.
- Хайде стига, бе, Гена, ей, ще ни побъркаш – хубаво се смеехме ние…
Толкова незабравими мигове… Толкова мачове…
Ще си позволя сега да споделя с вас няколко думи само за един от тях.
За този мач, чудо на чудесата, всъщност такъв винаги бе поредната среща на „Левски”, ние … закъснявахме.
Причината бе необикновена – на срещата не идваше… Гената. Усетихме, че нещо лошо има.
Аз хукнах към тях.
Гената иначе бе особен характер, саможив, трудно разкриваше, дори и пред нас, неговите най-близки приятели, неща от личния си живот. Така че за първи път отивах в дома му. И когато звъннах на вратата на апартамента му, дочух кашлица – дълбока, болна кашлица…
Ясно, Гената имаше проблем със здравето.
Така и се оказа.
Той седеше, подпрян на масата, пред него бе разтворен старият му, оръфан портфейл, от който, личеше си, бе извадил преди мигове стара, с пожълтели краища снимка на… Гунди… Да, на големия Георги Аспарухов…
- Как няма да дойда – пресрещна ме той – Само малко посъбирах сили, че нещо ме присвива…
Посъбирал сили… Та той цял се тресеше…
После Гената погали, сякаш баща гали новороденото си отроче, снимката …
Винаги ще помня тези мигове. Там, в бедното жилище на моя приятел, самият той, един самотен иначе, болен, тежко болен вече възрастен човек, застанал сякаш пред икона…
Гената погледна пак снимката, устните му се раздвижиха и… стана.
И тръгна. Чух като в просъница:” Ей, какво щях да направя? Да изтърва мач на моите…”
Стоях, мълчах.
После и аз тръгнах след него.
Тогава за първи път закъсняхме за мач. Но никой не протестираше. За зла участ противникът на „Левски”, „Локо”/София/, ни поведе на стадион „Васил Левски”. Тежък мач, както се казва – закучи се… А пък и едно време – сняг, мокър и лепкав…
Ние вече се бяхме духом предали. Не играеха добре нашите. А и съдията как подпираше локомотивци… Да, май този път нямаше да има радост…
Но Гената не мислеше така. Той всъщност нищо не казваше. Но лицето му, макар присвито от болката в корема, а и от негативния резултат, все пак излъчваше надежда. А ние я познавахме тази негова надежда. И тя все още ни поддържаше поизлинелия вече дух. Да, нямаше начин да не победим!
Така и стана. Към края на мача нашите се вдигнаха на щурм – гол, втори…
Тогава се обърнах.
И изтръпнах – Гената, застанал прав, сияеше. Представяте ли си – възрастен, в цял ръст човек, без горна дреха, свалена по всяка вероятност в промеждутъка между головете, във вълмо от сняг, със снежинки и по гъстите вежди – същински дядо Коледа…
И една отворена широко-о-о, ама толкова широко-о-о уста…
И един вик – така-а-а, отвътре, от най-дълбокото – Хо-хо-хо…
И нямаше следа нито от треската, нито от кашлицата, нито от страданието по лицето му…
Тогава аз разбрах, че един човек може в своя живот да достигне до най-пълното сливане с радостта от живота…
Да, радостта от живота…
Всъщност така и си представям надгробния знак на лобното място на Гената, което ние, неговите приятели, му дължим – фигурата на един изправен, устремен в полет човек, със сияещо лице и едно „хо-хо-хо”, идващо от широко отворената му уста…
Паметникът на „синия” запалянко!
Нашият Гена… Този почти анонимен привърженик на любимия ни отбор, чието благо лице винаги ще е в сърцата ни.
Тук бих искал да направя едно отклонение.
Сега, вече от години живеещ в Париж, виждайки и усещайки на всяка крачка как французите умеят и най-незначителното събитие в своя живот да превърнат в радост от мига, аз разбирам, че по онова време, без да съм и знаел, без да съм и предполагал, аз всъщност съм преживявал най-хубавите мигове от своя живот.
И то благодарение на „Левски”, благодарение на своите приятели от „синята” общност… И най-вече – благодарение на Гената. На този иначе невзрачен, със сивичък и постен животец кюстендилец, който обаче ми показа силата на съпреживяването, на сливането с една идея
Затова за тях, моите левскари от Кюстендил, е тази моя благодарност, изразена в настоящата книга.
Приемете я, приятели, със сърцето си! Така, с дъбокото на сърцето си, както я писах и изстрадах и аз. И не само заради нас, заради оня почти еднообразен соцживотец, който все пак живяхме и май продължаваме да живеем. Но и заради Гената, заради „синята” памет, закодирана в онова негово лобно място, което май никой от нас вече не помни и не знае в кой край на кюстендилските гробища е. Но носи и ще носи, докато и ние сме на тоя свят, а може би и отвъд него, в сърцата си.
Заедно с фигурата …
Да, фигурата на изправен човек, устремен в полет…
-----------
За връзка с автора:
Франция -0033 /0/ 674779912
София - тел. 0887 067 138
Е-mail: dimoraikov@yahoo.fr
Може да пишете и на трите ми страници във Фейсбук - Димо Райков - "Левски,моят "Левски..." , Димо Райков - писател, Dimo Raikov
Франция -0033 /0/ 674779912
София - тел. 0887 067 138
Е-mail: dimoraikov@yahoo.fr
Може да пишете и на трите ми страници във Фейсбук - Димо Райков - "Левски,моят "Левски..." , Димо Райков - писател, Dimo Raikov
Няма коментари:
Публикуване на коментар