ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"

ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"
(за повече информация кликнете върху снимката)

сряда, 9 декември 2015 г.

"СИНЯТА" ИДЕНТИЧНОСТ - КАК ЕДНО ВРЕМЕ СЕ БОРИХМЕ ЗА НЕЯ... откъс от книгата "Сини сърца" на Димо Райков

------
Понеже вждам, че в момента идентичността на "Левски" е силно застрашена и избледняла, понеже виждам колко лишени от памет и същевременно примирени са днес голяма част от привържениците на моя отбор, аз им предоставям откъс от книгата ми "Сини сърца".
Нека да видят какво и как сме правили ние, старите левскари, които днес сме обиждани на " боклуци" и тем подобни "бисери", в онова жестоко време, когато дори да кажеш, че си левскар си носеше последствията. Но ние не мълчахме. За разлика от днешните уж големи левскари, които са окупирали привилегията те, и само те, да бъдат привържениците на отбора ни.
Публикувам този откъс и защото зная, че от парички за бомби и димки младите днес нямат възможност да купят книгата ми.
А този, който все пак иска да има вдбиблиотеката, а и в паметта си, моята книга, която е от триста страници плюс най-ценните снимки от славния ни мач - 7:2, може да е намери в книжарниците.
---------------------
АРХИВИТЕ ГОВОРЯТ
ВРЪЩАНЕТО НА ИМЕТО В ОПЕРАТА ПРЕЗ 1989 г. – МОЕТО СЛОВО ИЛИ НЯКОЛКО ИСТОРИИ ЗА „СИНЯТА” ИДЕНТИЧНОСТ
Една автентична история с няколко малки подистории за една огромна болка при поредната смяна на Името, за една отчетно-изборна конференция в онова време, за едно слово в Операта при връщането на името „Левски” и за още някои „сини” изконни неща…
След злополучния мач с ЦСКА през 1985 година шокът бе вледеняващ – „ Левски” стана „ Витоша”… Спомням си как заедно с известния писател Антон Антонов - Тонич, Бог да го прости, и още неколцина млади тогава колеги отидохме, като членове на новосформираното звено-нещо като клуб „Писатели - приятели на „ Витоша””, да вдъхнем вяра на оклюмалите се по това време играчи.
Не бях попадал друг път през живота си на подобна, типична за погребенията атмосфера… Такава унилост… До ден днешен я усещам как беше полепнала по стените на помещението, в екипите, в очите, в сърцата на тези момчета…
Как да им вдъхнеш в такъв момент дори и искрица надежда? Когато и ти самият си „сграбчен” от мъката – няма нищо по-лошо, освен от смъртта, от смяна на името, така ми казваха тогава стотици сини запалянковци…
Не знам чия идея бе това „ободрявяне”, но когато ми се обади Тонич, аз от своя страна потърсих двама-трима приятели-писатели, заклети левскари, спомням си, че звъннах на Атанас Свиленов, Христо Славов, Добромир Задгорски…
И ние, сами потресени, тръгнахме да „ободряваме”, да вдъхваме положителни емоции у футболистите…
Да, никога няма да забравя „мъртвата” тогава атмосфера в съблекалнята…
Сякаш току-що бе умрял близък, ама много, много близък човек…
Всъщност бе умряло… името ни…
А какво остава от един човек, макар и жив, след като името му умре?
С нас бяха и разни там ръководни фактори, Антон Антонов – Тонич, Бог да го прости, понечи да започне, той беше много добър човек и голям, ама много-о-о голям левскар …
Понечи писателят да каже нещо, но гласът му не се чу – да, устните му се движеха, но не, нямаше глас, нямаше… И когато ние погледнахме насядалите футболисти, когато видяхме очите на Михайлов, Искренов, Сираков, Илиев, Велев…, изтръпнахме. О, на никого не пожелавам подобни мигове! И ние…, вместо да произнесем приготвените думи за утешение, стояхме онемели…
Няма да забравя лицето на Тонич – изопнато, само по пребледнелите краища потрепваше…
Изведнъж Гибона, Боби, Наско, Ники и останалите в един глас извикаха:
– Защо не взеха името? Искаме си името!
Този вик-проплак ще го помня винаги.
Схлупена съблекалня, макар и на „Герена”, погребална атмосфера и този вик отвътре, от дъното на душата…
До ден днешен помня и очите на тези момчета.
Всъщност и моите очи тогава бяха препълнени с този въпрос.
В този момент Тонич се обърна… Високият, едър и хубав мъж-канара плачеше като дете… Извърна се и приведен пое към вратата.
Ние също тихо тръгнахме след него…
А отговорните фактори отдавна ги нямаше…
И тогава чух – Наско ли беше, Гибона ли, Боби ли …
- Ние пак ще бием! Ние пак ще бием наред! Кажете им…
Да, „Ние пак ще бием…”
Да, ние винаги ще бъдем левскари!
После така и тръгна – „Витоша”, години наред това странно име бе пришито към нашия клуб. Но привържениците, чест им прави това, никога не скандираха новото название, никога, нито един път.
Над стадионите ехтеше – „Левски”, „ Левски”,” Левски”… И в този вик, изтръгнат от хилядите гърла, бе техният зов, тяхната присъда над една група от партократи, опитващи се насилствено, въпреки волята на народа, да наложи една идеология, чужда на порива за Свобода…
Месеци, дни преди голямата промяна през есента на 1989 г. бяп поканен на отчетно-изборна конференция на нашия клуб. Като секретар на тази писателска комисия аз приготвих доклад за дейността й, който всъщност се превърна в едно слово за… Името ни… Част от него прочетох по-късно на връщането на името ни през декември 1989 г. в Операта. Но за това ще стане дума по-долу.
Запазил съм го този свеобразен доклад и ви го предоставям, приятели, за да видите и усетите, че и ние, старите левскари, не само не сме се предавали в онова страшно време, но и нещо повече – не сме превивали гръб…
Ето текста, произнесен от мен само донякъде, вече не помня докъде точно, добре, че го бях предварително написал, тъй като водещият ме прекъсна по едно време. Но и това ще разберете по-късно…
„Драги приятели на „Левски”, аз съм секретар на комисията по идейно-възпитателна работа към футболния клуб. Член съм на Кабинета на младия писател, автор съм на три белетристични книги, казвам това, за да се „поопознаем” все пак. Добре е да има и повече такива срещи между тези, които малко или повече имаме някакво отношение към любимия отбор.А какво излиза в действителност, всъщност по моите скромни наблюдения досега имаше два лагера – един на тези, които пряко пряко отговарят за състоянието на клуба, хора, които получават заплата и които получавайки тази заплата имат самочувствието, че те надарените, тоест тяхното е преди всичко правото да мислят, да търсят и тъй нататък всичко онова, което е свързано с клуба. И естествено да се отнасят с известно предубеждение към всички ония, в това число и членовете на нашата комисия, които са едва ли не натрапници, запалянковци и прочее… Аз мисля другояче. Мисля, че щом един човек доброволно се нагърбва с ангажименти, от които няма икономически и други изгоди значи поне мъничко този човек заслужава внимание. А в действителност едва ли не на всяка крачка срещаш една надменност, една авторитарни жестове, погледът е насмешлив, тоест от едната страна има – ние, богоизбраните, а от другата – вие, натрапниците. А кои сме ние, натрапниците. Няма да се разпростирам в изброяването на имена. Ще спомена само известните на всички писатели Антон-Антонов-Тонич, Банчо Банов, Боян Балабанов, Атанас Свиленов, младите писатели Христо Славов, Добромир Задгорски, членове на нашата комисия.
Значи това не са случайни хора. Те обаче съществуват в списъците на нашия лъбим клуб само като някакви висящи имена. Кой си е напревил труда да ги покани, да ги потърси, да ги попита за нещо, та те да помогнат с нещо на отбора. Лично аз мога да кажа, че няколко пъти съм търсил контакти, но срещнах разбиране само от бившия помощнвик-треньор Веселин Личев, който сам няколко пъти идва при мен, без да е мислел, че се унижава или подценява. И аз си спомням колко добре бе приета беседата на футболистите от представителния ни отбор, тогава дори и момчетата задаваха с любопитство много въпроси, футболистите си казаха болката, например – защо под сурдинка се крие истината за нашето славно име „Левски”, защо и как стана „Витоша” без никой дори и да ги попита тях, футболистите… Аз зная, че част от присъстващите ще махнете с ръка – хайде, стига с тия наивни неща.
Не, приятели, няма наивност, нито запалянковщина, тогава, когато обичаш единствения символ, когато оставаш верен на него. Защото предавайки днес символа, утре ти ще ще предадеш и родината! Защото, щом става дума за възпитание, няма наивни и дребни неща. И в този смисъл искам да продължа своя отчет. Освен Личев, един специалист, който в момента е замразен, на нас като комисия ни подаде ръка и Руди Минковски, той бе ентуасизиран да направим нещо сред децата и юношите. Защото оттук, от насаждане още от детска възраст на любов към Името, се кове бъдещето на „синия” отбор. Но и Руди бе сменен. Дадох предложение на др. Алдев да прикрепи някой от нас към отделен отбор, просто младите писатели да бъдем сред самите футболисти, какво по-хубаво от това… Можеше нещо да се възпламени, нещо да се докосне … Хората по целия свят дават пари да заангажират писатели, а при нас не се поема подадената ръка… Не, ние просто искахме да бъдем повече сред тези момчета, на които трябва непрекъснато да им бъде внушавано, че да си носител на синята фланелка е нещо свято. И какъв бе резултатът – нулев. Всеки „парцел” е зает. И какво излиза – иска човек, само защото е левскар, да помага в този труден за отбора момент, а не ти дават тази възможност. Кому е нужно подобно парцелиране? И докога, например, ще стоят на страна от вниманието на нашите другари такива привърженици като Иван Радоев, Банчо Банов, Кеворк Кеворкян, Атанас Свиленов Александър Райчев, Георги Калоянчев, Милен Гетов, Драгомир Шопов и десетки други майстори на словото, които обичат „Левски” и които са готови винаги да помагат, толкова ли сме богати на такива люде, та с лека ръка ги подминаваме? От кого и какво се страхуваме? И усещаме ли какво губим?
Тук искам с благодарност да спомена, че футболистите ни приемат много по-радушно от началниците. Специално споменавам Николай Илиев, Димитър Марков, които дойдоха в Кюстендил и се срещнаха с привържениците ни там, не мога да забравя радостта на нашите левскари от този красив южен град-крепост на синята обич. Ще кажете наивни работи, тук ни интересува първото място, точките, а Райков тръгнал да ни губи времето с празни приказки.
Не, другари, моето мнение е твърдо – едно от камъчетата, които ни доведе до това грешно, повтарям грешно днес положение, от което лично мен като левскар ме е срам, е именно подценяването на връзката между футболистите и неговите привърженици. Искам да кажа в тази зала, че след време от всеки, който е тук, идните поколения ще ни потърсят сметка. Защото тук не става дума за един какъв да е клуб, а за клуб-символ на родобюбие, на вярност пред най-чистото и най-голямо име в нашата история. Та аз съм сега на 34 години и не помня никога досега подобен черен период на нашия отбор. Кой е виновен, кой с лека ръка зачерква славното име на Гунди, на Патрата, срам ме е, оня ден бях в Пловдив, където нашият отбор играеше, аз често ходя в провинцията, на собствена сметка, не съм използвал нищо. Гледах и ме беше срам – около мен пловдивчани цъкаха смаяно с език – брей, че това ли е „Левски”… Чак дотук да стигнат… Това доживях – да ни съжаляват! Аз мисля, че един левскар може всичко друго да преглътне, но да го го съжаляват – никога! Онзи ден ми звъни един приятел от провинцияата – слушай бе, докога тези нашите, ще се излагат. Знаеш ли, че детето ми от месеци не може да спи, нощем бълнува, тате бе, това „Левски” ли е… Какво можех да му отговоря аз на оня приятел? Нищо – просто затворих телефона, но сега ви го задавам на вас този въпрос, на себе си, на цялата тази зала – защо и как стигнахме до това унижение и докога ще продължи това?
Мисля дотогава, докато не се върне отново болката, докато има разни грижливо сресани обяснения, докато има сметки и боричкания, докато върху най-святото българско име – името на нашия клуб, покълват лични амбиции, ежби, борба за власт за домогване и живуркане… И докато всеки търси вината в другия, а не в себе си
В кого вярвам? Вярвам в онези, които милеят за нашия отбор. Ония, които са хиляди и милиони у нас. Вярвам в хара, които искат и могат да работят. Те мога и да грешат, но те работят и мислят за отбора повече от себе си. Вярвам на тези наивни мечтатели, които плюят на властта и славата и които носят в себе си порива на големия Гунди! Вярвам на тези хиляди деца, които сега не могат да спят нощем, разлюлени от тази небивала мъка в историята на синия отбор, порой от загуби и срамни игри…
Вярвам, защото съм убеден, че синият цвят винаги е и ще бъде цветът на радостта, на истината, на надеждата! Благодаря за вниманието!”
Да, това бе моето слово-отчет, част от което бе произнесена през есента на 1989 г. в залата на „Герена”. Казвам, че бе произнесена само част от това мое слово, защото водещият на конференцията, Стоян Хранов, ме прекъсна някъде по средата:
- Другарю Райков, много е дълго вашето изказване, хайде да го оставим за другата седмица, тогава пак ще направим събрание…
- Не, не съм съгласен, нямате право да ме прекъсвате… – казах аз и залата онемя.
Как само мълчеше залата - гробна, плътна тишина… Спомням си как на първия ред седяха генералите от МВР, как почти всички присъстващи бяха навели глави с очи към пода…
Гледах святкащите лампази пред мен, притаените зад тях погледи и очаквах подкрепа… От кого ли…
Водещият, вече изнервено, ме прекъсна:
– Райков, нямаме време!
Но аз настоях да продължа. Господи, кой ли дявол ме „водеше” тогава…
- Ще спра, другарю Х., но само ако хората тук поискат това. Нека да гласуват.
И гласуваха. Само една ръка бе вдигната за предложението да продължа. Мисля, че бе на тогавашния шеф на запалянковците, Веселин май се казваше, фамилията му започваше с „К”, нещо като Конов, Качев ли… Той бе висок и симпатичен млад мъж. Останалите продължаваха да гледат в пода…
И аз тогава си тръгнах. Нямаше повече защо да бъда в тази зала. До ден днешен си спомням „звука” на тази страшна тишина… Само човек, живял в онова време, може да разбере тези мои думи…
На другата сутрин изстинах – чекмеджето в редакцията, в която тогава работех, бе… в пълен безпорядък. Да, пребъркано… На днешните млади това нищо не говори. Но нека да попитат бащите си, те ще кажат какво значи подобно действие – да намериш чекмеджето на работното си място разхвърляно... Значи ти вече си на мушката. Ти вече си готвен за… отстрел… Още помня нервната тръпка, която ме прониза..
Но аз имах късмет. Само броени дни след това съдбата ме спаси. Може би и защото един от генералите бе свестен човек, имам предвид генерал Стоян Стоянов от Хасково, не зная, просто предполагам. Дойде 9 ноември 1889 година, тоест дойде … Свободата. Или поне така тогава си мислехме…
И седмица след това ми позвъни Рихард Езра, големият левскар, тогава нещо като некоронован шеф на „сините” привърженици. Той с радост ми съобщи, че в салона на Операта ще се състои събрание, на което ще се върне името „ Левски”. „
- Ще махнем омразното „ Витоша”, Райков” – каза ми Езра и ме помоли да изнеса слово на тържеството – - Помолил съм и твоя по-стар колега Димитър Коруджиев, той се съгласи, надявам се и ти да бъдеш така добър, вечерта ще води актьорът Георги Доубрилов, познаваш го добре. Ще се съгласиш, Райков, нали, та не всеки ден се връща Името, Райков, нашето свято име на Апостола, а и Свободата…
В този миг нямаше по-приятна музика за ушите ми от гласа на стария левскар…
Помня атмосферата на това необичайно за събрание на футболни запалянковци място – беше странна най-малкото…
Сградата на операта, запазила финеса и достолепността си, този път ехтеше – залповете-викове „Левски, Левски” щяха да срутят всичко наоколо…
Да, стаената толкова дълго мъка на омерзените, на унизените, на преименуваните…
Какво съм говорил, как съм го говорил… Просто им разказах това, което пиша в текста си „Пръстенът” в началото на тази книга… После им споделих и преживяното, което по-горе описах – там, в съблекалнята на току-що преименувания „Левски”… За „мъртвата” атмосфера, за сълзите на Тонич, за проплака на Наско, Ники, Боби, Емо, Гибона… За това „ Ние пак ще бием!”
Това мое есе прочетох през 1990 г. в залата на Народната опера-София, по случай връщането на името „Левски” на нашия любим отбор.
Бях загубил ръкописа, но наскоро го открих. И го предоставям на в. „Левски” като един документ, разкриващ епизод от историята на народния тим.
Убеден съм, че особено днес, когато българският футбол отново е обхванат от пипалата на пошлостта и мръсотията, ние, левскарите, имаме нужда от опресняване на паметта ни, за да имаме сили отново да защитим и опазим святото име „Левски”!
Ето и самото слово, както е публикувано в бр. 3 от 1998 г. във вестник „Левски” с подкрепата на колегите, големи левскари, Александър Иванов, Иво Димитров и Пламен Николов, на които съм дълбоко признателен.
ПИСАТЕЛЯТ ДИМО РАЙКОВ:
СЛОВО ЗА ИМЕТО „ЛЕВСКИ”

Когато преди няколко дни дойде при мен старият и пламенен радетел на синьото знаме Рихард Езра с покана от името на Инициативния комитет да напиша днешното слово, останах изумен.
Изумен, защото има неща, за които не може да се пише, те просто са в сърцата, в кръвта – и думите, колкото и да са силни, колкото и да са поетични, бледнеят пред непосилнатата задача да обхванат необозримото.
Думи за Името!
За святото, бистро като сълза на новородено Име! Име – символ на Чистота. Оная чистота, която, нека си сложим ръка на сърцето, толкова ни липсваше и липсва…
Приятели, живеем във време, в което забравихме личното местоимение „Аз”. То бе обезличено от иначе много авторитетното и безотговорно „Ние”. Ние, ние, ние… И като грешахме, а ние много повече грешахме, грешахме пак „Ние”. Не „АЗ”, а „НИЕ”… И автоманично оставахме с чиста съвест – защото грешката не е моя, а наша. Колективна, тоест анонимна.
И резултатът – мълчанието. Онова смазващо, страшно мълчание, което захапваше душите ни и ги обезличаваше.
Мълчахме, когато ни разформироваха, отткрадваха ни титли и даряваха с тях незаслужилите ги, мълчахме, когато пред очите ни се уговаряха резултати, вършеха се срамни сделки.
Мълчахме и когато посегнаха – безочливо и сладострастно – и над святото име на Апостола! Е, това вече бе върхът.
Не, шепот имаше, разговори на четири очи, инцидентни, смели проблясъци – също. Но вик – вик нямаше. И това надали ще ни го простят идните поколения.
Приятели, поводът да се съберем тази вечер е тържествен. И не подобава може би на подобен повод такова тъжно слово. Но ние вече живеем във време, в което, както казваше и нашият велик патрон: ”За отечеството работим – кажи мойте и аз твойте кривици, па да се се оправим.”
Затова – обръщам се с болка към вас, обичащите синия цвят – нека да любим своя тим така, че никога, докато дишаме въздуха на този наш преходен свят, да не допуснем втори Милко Балев, втора „Витоша”. Планината е хубава, но Името на „синия” ни отбор е било, е и ще пребъде едно – Левски! И дано никога да не допуснем мигове като тези, в които навеждахме глави, мълчахме и гледахме земята, вместо да издигнем глас!
Приятели, нима може човек да се срмува, когато се произнася името Левски! Най-святото и чосто българско име. С което сме закърмени още в майчината утроба.
Нека да сложим ръка на сърцето – грях сторихме. И трябва да се покаем. Но не само покаяние ни е нужно. А работа. За да заличим поне отчасти греха си. И като благодарим на всички, които и през най-тежките години носеха в сърцето си името на Дяона, като се прекланяме пред белите коси на ветераните, като вперваме очи в идващите „сини” вълни, нека да знаем – дошло е време да бъдем поне мъничко достойни за Левски!
Всъщност откъде тръгва тая наша обич? Кое кара хиляди, милиони българи да приемат в себе си това име? Да го пазят като зеницата на окото си?
Много пъти съм се питал, търсил съм отговор на тая всенародна обич – нима това е, както казват някои, запалянковщина? Или нечия масова психоза? И само спортно, футболно явление ли е е тази обич? И кое всъщност подхранва този феномен вече над 75 години и въпреки ударите не погасява, а все повече разпалва синия пламък?
И нима хилядите, милионите, са стадо, манипулирано и бездушно? Кое кара тези люде – и млади, и стари, като един да взривяват своето усещане в името на една идея? И нима е само спортна тази идея?
Ще ми подволите да ви разкажа два епизода от моя живот, каквито, убеден съм, всеки от вас е имал – дано те ни помогнат, дай Боже, да се докоснем до магията на тая обич към любимия отбор.
В моето родно градче Малко Търново, захвърлено на българско-турската граница, нямаше по време на детството ми нито телевизия, нито вестници – само един ръждясал високоговорител, откъдето, притаили дъх, слушахме гласа на Митко Чуков. Тогава „Левски” загуби от „Славия” – един от мъжете, ядосан, захвърли пръстена си. О, как преди това гледах този пръстен с гравираното „Л-София” върху него. Сърцето ми изтръпна, изчаках всички да си тръгнат и когато се стъмни, с отмалели крака се доближих, наведох се и… взех пръстена. Бях на седмото небе от радост – не, никога оттогава не съм изпитвал подобна радост. Но вкъщи, щом съзря пръстена, татко ме почти преби от бой – щом е чужда вещ, не трябва да я пипаш, не искам крадец вкъщи!
Ревях тогава, така отвътре се откъртваха сълзите ми – но бях върдо решил – ще го запазя аз този пръстен. Та нима съм крадец, нима мога да оставя захвърлено в праха моето, нашето Име! И излъгах татко – за първи път в своя живот. Ще го върна, казах му, но го запазих. Един обикновен, алуминиев пръстен, с онова гравирано върху него „Л-София”. Пръстен, струващ стотинки. Стотинки ли…
И вторият епизод, приятели.
В Бургас, на неутрален терен за купата, играеха „Левски” и Черно море”- Варна. Дикторът съобщи – номер девет след дълго отсъствие поради контузия е Георги Аспарухов…Нима мога, приятели, да забравя какво последва тогава… Целият стадион онемя и стана на крака. И левскари, и цесекари, и ботевци – сред тях и моят баща, странджанският миньор, който изобщо през живота си не бе и помирисвал футболен мач. Какво всъщност бе станало? Стоях и гледах изумен лицата наоколо – не, нямаше нито злоба, нито дюдюкания – едно пълно, цялостно сливане на хилядите с него, най-големия! Как така изведнъж изчезна и се стопи клубната принадлежност на многохилядната публика как така зрителите придобиха сякаш едно лице – едно огромно възхищение – имах усещането, че всичко наоколо – и хората, и целият този веодушевен свят, се бе устремило към към този невероятен мъж Гунди, всичко бе парализирано и същевременно вдъхновено от срещата с нещо голямо, нещо, което е толкова рядко и толкова нужно. Да, ние, дошлите временно на тоя свят обикновени люде, имаме нужда от идеал, въплатил тези наши никога неосъществими желания и мечти.
Сета, толкова години след този ден на моето първо докосване до Гунди, аз разбирам, че хилядите люде тогава се бяха поклонили, почти инстинктивно, на Съвършенството, На Гения!
Е, приятели, кажете ми – можем ли ние, днешните привърженици на синия цвят, с лека ръка да посягаме на Името, на славната „синя” история?
Нима е запалянковщина обичта ни към Съвършенството, към идеята да носиш радост на хората?
Сега, повече отвсякога, ни е нужен Левски! И оня син цвят, който ще ни направи по-добри, по-човечни, по-състрадателни. С една дума – ще ни направи повече Човеци!
И нека да си пожелаем, приятели, от сърце – да се вее високо и чисто „синьото” знаме. И всеки от нас да стиска в дланта си своя пръстен с онова „Л - София”, гравирано върху него.
„Левски” е бил, е и ще пребъде един от символите на достойнството българско, на силата и независимостта на човешкия характер, който е призван да побеждава!
Благодаря за вниманието и „Само „Левски”!
-------
Всъщност съдържанието на моето слово сега няма никакво значение. Значение има, и то все още кънти у мен, надявам се, и у присъстващите тогава, поне това са ми споделяли доста от тях, онова, което последва!
В края на изтръгнатите от сърцето си думи-слово аз се обърнах към залата, постоях миг-два, тишината бе толкова плътна, чувах сякаш туптенето на хилядите „сини” сърца. Признавам си, бях и малко стреснат, та никога до този момент не бях чувствал устните си така слепнати, после казах:
- Приятели, трябва винаги да помним онова, което ни направиха Милко Балевците. Ние не трябва да отмъщаваме, но не трябва и да забравяме! Затова никога повече Милко Балев, никога повече „ Витоша”!
О, как изригна, как се разлюля залата!
- Ни-ко-га! Ни-ко-га! Ни-ко-га!
И ония непознати до този момент думи-вик, откъртени от най-дълбокото на душата на един изтерзан народ : ”Ни-ко-га, ни-ко-га…” - взривиха сякаш целия свят…
Да, там, в достолепната зала на Софийската опера, се роди този възглас като реакция на думите, с които аз завърших словото си.
После този възглас „Ни-ко-га, ни-ко-га” стана любим рефрен по митингите, но това вече е тема на друга книга, нали…
Редки „сини” мигове… Къде всъщност отлетяхте… И колцина ви помним?
- Ни-ко-га, ни-ко-га, ни-ко-га!
„Ни-ко-га” ли…
………..

Няма коментари: