ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"

ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"
(за повече информация кликнете върху снимката)

понеделник, 20 март 2017 г.

СВЪРШИ ЛИ ПРЕХОДЪТ…


Един напречен разрез на 30 години "демокрация"
Въпрос на въпросите, който вече взе да ни втръсва.
Попитайте децата на тези, които го замислиха и които ни бяха яхнали преди 1989 г.
Хора като мен все още помнят какво беше и как се случи този „преход”.
Защото ние го изтърпяхме.
А децата на ония го използваха.
Просто това е било в основата на сценария – властта и благата от ръцете на бащите да отидат в ръцете на отроците им.
Те, наследниците, веднага след 1989 г. изчезнаха яко дим. Тръгнаха по предначертаните от сценария пътища – едните заминаха веднага за чужбина и докато ние, планираните още тогава за жертви, изпилвахме нерви в непосилната и страстна омраза помежду си и все още отъняващата надежда на полуделите тогава митинги, тези си живееха живота с бащините авоари и си „конструираха” задграничната уж биография, съхраняваха нервите и силите си.
Втората група от наследниците пък се спотаи по вилите на бащите си.
И двете групи зачакаха. Нали си спомняте какво казваше Тато едно време – майката му е снишаването. И изчакването…
Да, чакаха да се усмирят страстите, да се уталожи омразата.
И докато ние се самоубивахме във взаимната си, наложена ни от сценаристите омраза, тези, спотаени и далечни изобщо, забравени тогава, все едно бяха изчезнали в небитието.
Уви.
Дойде царят.
И тези пак се появиха.
И започнаха един подир друг да се завръщат.
Тези от чужбина идваха с легендата, че са успели, и то само как са успели, тоест те са кадърни, показали са го това и в странство.
И сега тези се завръщаха с мисията да бъдат нашите спасители...
Винаги ми е било интересно – как така уж успели супер в чужбина българи изведнъж, на върха на тамошната си слава, според тях, разбира се, и слугуващите им медии, вземат странното решение да се завърнат в една провалена, опоскана и сива страна, в която вече бащите им бяха превърнали окончателно България. И да я ...спасяват сега...
Всъщност на хора като мен им е ясно защо стана така.
Върнаха се. И заеха местата на бащите си – в наследствените вече домове палати, но и по медиите, по холдингите, в политиката, че и в издателствата, навсякъде…Там, където преди това бяха бащите им.
Хитро, нали – изчакаха народът да притръпне, да се омаломощи от само себе си в този изблик уж на демокрация, да притъпи първоначалния си възторг, да изгуби всякаква надежда, да стане пак оня удобен и гъвкав материал, от който могат да се правят всякакви фигурки…
И слязоха наследниците от вилите си, завърнаха се от чужбина. И пак, както едно време бащите им, се втурнаха в "сърцето", в "прегръдките" на народа, тоест на жертвата…
И ето – те вече дават акъл на нашите деца.
Както едно време ни даваха менторски акъл на нас бащите им.
Е, сега взеха към тях пак домораслия уж нов „елит” от вечните български тарикати, синовете на сругинажа на бащите им някога, които през този пъклен преход същите тези наследници бяха оставили да им движат нещата в България, да ги преведат през мътната вода на „революцията”.
И ето – гледам как наследник итервюира друг наследник. И как бистрят политиката, тоест прехода, чийто „деен” участник, казват тези, е бил и единият, и другият. Единият „участвал” от вилата си, другият – от чужбина…
Все едно гледам и слушам единия баща и другия баща…Които едно време толкова дълго гледах и слушах…
То осанката им е същата, да, като на бащите…Жестовете, мимиките…Да, наследници, родна кръв…А, само дето думите сега са коренно различни, коренно противоположни на някогашните таткови думи, но думите, е, кой днес ти слуша думите…Звънът, звънът на метала, шумоленето на пачките…
А ние, все още живите физически, но с мъртвите сърца истински участници в огъня и пепелта на прехода, ние, жертвите с изгубените животи и мечти, сме принудени, за да оцелеем, да гледаме, четем и възприемаме тяхната, тоест единствената "истина" за прехода, която ни бомбардира и се излива като водопад от медии и тонове книги…
Да, за прехода, който за наследниците вече е завършил.
Но и за нас също.
И за децата ни. И сигурно и за внуците ни. Които ще бъдат упреквани от внуците на тези, че са бедни, защото ние, дядовците и бащите им, сме били некадърни, не сме могли да се грижим дори и за себе си и не сме им оставили нищичко…
Да, за нас остава да възвръщаме отново оня свой предишен начин на живот – да, живот на колене… И май да го предаваме и на децата, че и на внуците си…
Имаме ли друг избор, щом сме се родили българи?
Така е било, така и ще бъде тук, в България.
„Да, това тук е България”…
Останалото е четиво за наивници. Каквито май сме почти всички българи.
И за избори…Ах, тези избори без право на избор…
Гледам, слушам наследниците и у мен се врязва една мисъл на Албер Камю, която е мото на моя роман въздъх „Реката на смъртта или разказ за генезиса на една омраза”:
” Писателят трябва да слугува не на този, който прави историята, а на онзи, който я изтърпява…”
Хубаво казано, нали?
Но кой да го чуе него, френския, световния писател г-н Камю?
Българинът чужди не слуша, той слуша само себе си.
И …наследниците, разбира се..
Тоест българинът слуша само онова, което иска да чува. А то всъщност му е отредено и от сценария…А ние сме верни винаги на …сценария, нали?
Димо Райков

Няма коментари: