ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"

ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"
(за повече информация кликнете върху снимката)

сряда, 2 юни 2010 г.

Поздрав от Париж за поета на Светлината Борис Христов!

Днес изпитах една от редките си радости напоследък.
Няма да крия,че моето емигрантство в Париж, наред с тихи разлюляващи ме мигове, ми носи и дълбоки порезни разочарования - преди всичко от тъмната душа на нашего брата-българина в странство.
Но не за това са тези редове.
Днес наистина съм щастлив, ей така,по човешки - меко,отмаляло,позабравено усещане...
Прочетох в няколко блога - на Сандо, на Пламен Бочев и на Ангел Грънчаров, думи за отказа на големия поет Борис Христов от награда.
Познавам Борката, ще спомена само това, че той ми бе "гарант", тогава в онова време такава беше процедурата,за влизане в Съюза на българските писатели. Останалите ми "гаранти" бяха Ефрем Каранфилов, Радой Ралин и Йордан Вълчев.Все големи, изящни писатели.Разбира се, това не бе достатъчно за "входа"! Просто аз не бях в "списъка", както не бяха в "списъка" и моите "гаранти". Но думите,написани от тях, ще останат за мен най-хубавата оценка като писател в моя живот. Какво значи някакъв си СБП при това признание на такива майстори на словото?
Тъжно ми е,много ми е тъжно, че забравихме и Ефрем Каранфилов, и Радой Ралин, и Йордан Вълчев. Бяхме позабравили и Борис Христов. Той не е от приказливите, от удрящите се в гърдите, той обича мекотата на самотата и бистротата на нашия толкова кратък, но същевременно и толкова дълъг греховен живот.
Четях тези блогове, радвах се,че повечето думи са от хора съвсем млади и заредени с енергия, с чувствителност и въображение... И нещо като полъх някакъв, като тръпна радост от усещането, че дишаш, че се радваш на цъфналото мушкато на прозореца взе да се утаява в мен, да ме изпълва - и аз тук, в Париж, в този чуден град на Светлината, но и на контрастите човешки, поех от като че ли позабравения от детството мирис на току-що окосена родна трева, на прегоряло стърнище, на оня лепкав сок,оттичащ се от големите като хлябове ръце на моя баща през оня последен гроздобер... И тези рояци от мушици-еднодневки,сякаш напоили цялата вселена - кехлибарените гроздове,белите крехки,но толкова красиви рамене на мама и хоризонта - да, оня далечен,ама много далечен хоризонт...- там, в дъното на моята планина, за тайнствения свят отвъд която ние само можехме да мечтаем и до който пътувахме по единствения възможен, но затова пък толкова хубав начин - чрез въображението си, в босоногите ни прашни сънища...
И разгърнах донесените от България стихосбирки на Борис Христов, и отворих на любимите ми стихотворения-самородни късове...Поезия-светлина за душата...
И стана чудо - смеси се тя,Светлината - парижката,излъчваща се от прохладната, дълбока пазва на Сена и тръпната,приглушена, но толкова чиста светлина-тъга на балканското ни битие,отцеждаща се от чудните стихове...

ЖЕНАТА МАРИЯ



С диви круши и резенче хляб във торбата
тя пристигна - хвърли в ръцете ми шала
и прошепна: "Аз съм Мария... Аз съм жената
на всички мъже и на мъртвите даже."

Завъртя като перка главата ми, скри се в чаршафа -
аз припаднах до двете й връхчета тънки...
И притиснати в тъмното като дини пращяхме,
докато не напука гърба си старото слънце.

Но напразно горя мойта свещ и напразно се стича
от окото на чайника топлото мляко -
както в праха на игрите се губи детето и тича,
така се изгуби и тя подир бялата пара на влака.

С диви круши и резенче хляб във торбата
тя сега е при друг и навярно се готви да каже:
"Аз пристигнах... Аз съм Мария - жената
на всички мъже и на мъртвите даже..."

Но угасва накрая фитила и тя ще стане съпруга
на някой човечец ревнив и със злато назъбен.
Ще виси на ръката му и ще мъкне живота му глупав,
окован със токи, с вратовръзки увързан.

А преди да умре, ще излезе отвън и ще лъсне
обувките прашни - за смъртта ще се стяга.
После ще литне към облака подир ятото гъски,
без да помаха дори на човека, останал на прага.

С диви круши и резенче хляб във торбата
тя ще спре на небето и ще викне към райската стража:
"Аз пристигнах... Аз съм Мария - жената
на всички мъже и на мъртвите даже."



СВАТБАТА НА МАМА



Слезе от хълма и тръгна нанякъде -
потъна баща ми в тревите зелени.
Вече двайсет години аз го очаквам
и от двайсет години мама се жени.
Самотни и тъжни дохождат мъжете -
причесани меко, с походки красиви.
Говорят, сами си предлагат ръцете.
А тя и не иска да знае. Щастлива
излиза навън и се рови из двора,
ходи донякъде - с мляко се връща,
сяда на прага, с тишината говори...
Откакто я помня, все си е същата.

Но някой ден ще пристигне жениха
и ще приседнеме в стаята трима.
Тихо ще вият кларнетите, тихо
ще бъде в душите ни - ще мълчиме.
Трохите той ще реди, тя ще го гледа.
Най-после ще заговорят за здравето.
Ще оживее нашата къщица бедна,
ще си тръгна тогава - ще ги оставя.
Ще поплаче на прага моята майка
и ще си легне бавно в нощта
до кроткото рамо на непознатия
и до сърцето на мъртвия ми баща.
------

Сепнах се.
Сена се люлееше пред мен - нужни ли бяха още думи? Какво повече може да желае човек от този живот - да си на брега на Сена, най-хубавата, най-свободната река в света,намираща се в този най-духовен град, където всеки камък, всяко късче земя "трепери" от вдъхновение и със сърце,утаило за пореден път в себе си стиховете на Борис Христов...
Пожелавам го на всеки човек, на всеки простосмъртен! Та дано ние,днешните българи, станем по-добри, по-състрадателни, по-умеещи да щадим достойнството и мъката на ближния. Дай Боже!
Трябва, а и можем - щом имаме поети като Борис Христов,значи можем! Значи трябва да бъдем Човеци,с главно "Ч", нали?
Благодаря ти, Борка!
И изведнъж изтръпнах - странно и може би дълбоко символично усещане - та днес е 2 юни,денят на Ботев...
И,да - четири месеца от смъртта на мама...Която кротко лежи там, в онова забравено и от Бога гробище,оградено, от кого и защо ли оградено, с бодлива, тук-там ръждясала тел в онова непознато за белия свят градче Малко Търново, намиращо се на няколко километра от българско-турската граница...
И ... осем месеца от раждането на моята внучка в блестящата от чистота военна болница във Венсен-Париж...
"Жената Мария","Сватбата на мама",смъртта на моята майка Яна,раждането на внучката ми Дияна...
Този наш вечен, неразгадан, понякога тъжен, понякога щастлив, кръговрат - да, Негово Величество Животът!Който ни се дава един единствен път. Един единствен ли?
И от който няма отърване - и тук,на Земята, и там, Горе.
Да, няма отърване, няма. И слава Богу, че е така - сега и во веки веков!

Париж,2 юни,сряда, 2010 г.

4 коментара:

Aria каза...

Не са забравени истинските писатели и поети - помнят ги тези, които имат памет :-)!

Анонимен каза...

Да,Aria, не са забравени...Това ни успокоява съвестта,но дали ни стига? Прочетох Вашето последно стихотворение за Лазар и се питам - защо кадърните хора минават незабелязани, а посреддствените с лакти и нокти вървят ли вървят напред. Едно от нещата,които ме накара на тези години да преобърна живота си,освен вякои дълбоко лични причини, е и пукането на кожата ми от неспособността да възприема българския начин на правене на всичко - връзчици,подкупи,далаверка...Да си призная,не че не съм правил опити и аз да бъда като останалите,но не се получаваше,просто не ставаше.И слава Богу! Сега виждам,че и при Вас е така, а и при доста останали,близки по усещане хора. Но защо ние сме в малцинство? Защо Вашето толкова хубаво стихотворение е самотно, а автори на ерзац-творения са задладели литературата в България? Знаете ли как преди 3-4 години се опитваха всячески да ме спъват - било в медиите,било на пазара,само и само да бъдат навсякъде те,оторизираните от не знам кого си, за гении.Може би и затова Борката Христов се запиля в дълбоката провинция. Всъщност този разговор е толкова дълъг, а ние все нямаме време за него. И точно това използват ония.Те крещят,те налагат своето, те вървят с цената на всичко напред. Към кое напред,обаче? Е,това тях не ги интересува. И лощото е,че са завладели всичко,дори и чужбина. Но както и да е. Важното е,че все пак има възмжоност човек да се докосне и до хубавото. За това и Ви благодаря!
С поздрав: Димо Райков

RoujkaBG каза...

Здравей, Димо!

не се познаваме лично, но вече ще се знаем. Връщам ти поздравите от Париж с моите от Велико Търново.:)

Представям си какво са за теб и Малкото, и Великото Търново,нели в едното е минало детството ти, а в другото амбициозната и наивна младост...

Онзи ден се запознах с Христо Стоянов /"Скритият живот на една помакиня", "Рязаният поп", "Помашка рулетка", "Невръстни старци" и т. н. и се нахвърлих върху книгите му като гладен пес.

Тоя човек ми върна страстта към четенето, а в България го съдиха за порнография?

Като читател поклон пред таланта на Борис Христов и уважение, заради отказът му да приеме казионни награди от децата на бивши и настоящи комунистически номенклатури, доносници и ченгета.
Не само талантлив поет, но и умен гражданин с позиция. Браво на него!

RoujkaBG каза...

Хм,налага се да коригирам прибързаното си мнение точно за тези книги, които съм цитирала...Бях прочела само "Пътуване до СтрасТбург и назад" и "Глутница за единаци".

След "прочита", по- точно прегледът на "Скритият живот на една помакиня" и "Рязаният поп" смятам, че са еталон за всеки писател- как не трябва да се пише и приемам решението на КС, че тези книги са порнография.При това доста гнусна