ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"

ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"
(за повече информация кликнете върху снимката)

неделя, 13 юни 2010 г.

"Патриотите",които "изядоха" България

Срещата ни бе случайна. Не го бях виждал близо петнадесет години. Физически той си бе същият. Но от пръв поглед ме притесни една болнава светлина,която се излъчваше от него. Всъщност се усетих,че за първи път поемах такава светлина – болнава…
Понечих да го прегърна, в интерес на истината към този човек,макар и никога да не сме били приятели, аз имах добри чувства, просто ми беше симпатичен.
Та понечих да го прегърна, да му представя моя приятел, с когото бях – преводач-емигрант от дълги години в Париж.
Но оня се нахвърли веднага – Не давам да казвате против България и думичка…
В първия момент просто инстинkтивно се стреснах и вледених – ах, как бързо усещам оня „патриотизъм” на ония "приятели", от които бях ял толкова бой. Как бързо изтръпвах от тази мнима загриженост тъкмо на тия,които по всякакъв начин умееха да осребряват тази своя мнима „обич”. Как обичаха те да употребяват тези думички – родоотстъпници, чуждопоклонници…
Прозрението дойде веднага – този човек бе чел някоя от моите книги. Иначе как така и защо би се нахвърлил веднага срещу мен?
Запитах го директно – ти коя моя книга си чел?
-„BG емигрант в Париж”…- изтърва се той по инерция, после се сепна – Ти за постоянно ли оставаш в Париж?
Ясно. Ето къде го стяга чепика този мой познат. Всъщност нищо ново под слънцето – обикновената, но толкова гъста нашенска завист, съчетана с избиване на комплекса за малоценност.
Вече усетих, че кръвното ми взе да се вдига, положителната енергия, с която посрещнах този човек, започна да се изцежда… Затова и се опитах да обърна нещата малко на шега – че то има ли постоянен живот бе, приятелю, рекох му?
Но оня вече бе тръгнал…
- Какво правиш тука, бе? Как така ще останеш в Париж? Че ти си от Малко Търново. Там трябва да се върнеш, там трябва да се бориш за България!
В този момент моят приятел Марио, усетил, че атмосферата започва да става много нашенска, а наоколо бе пълно с французи, започна да прехвърля темата към литературата.
И сбърка. Защото оня изстреля едно име на свой фаворит, който всъщност, макар и по-млад, бе от неговия роден край. Разбира се, нямаше нищо лошо в това, всеки си има право на мнение и вкус. Но когато аз изразих несъгласие и просто казах, че не харесвам този творец, оня вече излезе съвсем от релси – как така няма да го харесваш, бе? Абе вие го мразите, защото той е най-превеждан, той ви представя пред света, той е супермодерен и такива като вас не могат да го разберат…
Е, тука вече не издържах. А и кой ли ще може да издържи?Просто този човек имаше проблем.
И трябваше да бъде поставен на място.
Той, заедно със своя „свръхмодерен”, а всъщност толкова „плитък” откъм мисъл приятел, бяха едни от онези, за които предишната, а и днешната България бе дойка, от която такива като тях добре, ама много добре умееха да сучат.
Но аз вече прозрях и нещо, което усещах и преди и заради което може би подсъзнателно реших да напусна страната – става дума за това, че в България, внушавано от определени среди, които ръководеха и продължават и сега да ръководят всички сфери на живот у нас, вирее много добре едно явление – разпределението на баницата, дори и в средите на творчеството. Определени представители на различните видове изкуства са избирани, миропомазани от всевластния Център за гении, те са канени навсякъде – по медии, представяния у нас и в чужбина…
Те са винаги в устата на критиците и тъй нататък.
Както едно време…Когато от политбюро казваха кой да бъде писател,и то водещ.
Но тогава поне даваха възможност от кумова срама и на други, не само на „гениите”, сегиз-тогиз да се проявяват.Е,да лицемерие, но все пак...
Докато сега – не, само великите. Само „модерните”…
А кой всъщност ги е определил за такива?
Кой е парцелирал така творческото пространство?Нали даден вид изкуство е територия, напоена с различни багри, с различни дарования? Както е,например,във френската литература,където всеки творец има своето място,своя шанс, който му се предоставя, независимо от възраст,раса,пол,занятие...И където никой не се изживява за най-велик и миропомазан!
И откъде у нас тази нетърпимост у тъй наречения "богоизбран елит” в изкуството към останалите им събратя?
И как може да се върши подобно парцелиране в област, която никога не е търпяла и не търпи подобно грубо вмешателство?
Откъде такова самочувствие на предопределени и недосегаеми,дори за обикновена критика? Или просто това е липса на каквото и да е самочувствие.
Една позната до болка елементарна схема – сред колегите от моята гилдия аз те рекламирам теб, а ти пък ми го връщаш, като говориш добри думи за мен пред твоите колеги.
И ето го вълшебният кръговрат – аз на теб, ти на мен… Е, толкова, ама толкова познато. Макар и облечено сега в одеждите на „модерното”.
И в този миг се сещам за думите на Ефрем Каранфилов:
- Хубавата книга е като планински извор. Погледнеш, виждаш чак дъното, главата ти се замайва от бистрота. Протягаш инстинктивно ръка – ха, ще докоснеш дъното! И потъваш, потъваш… Ето, такова е и хубавото произведение. Бистро и същевременно дълбоко, ама много дълбоко. Всичко останало са напъни, просто ерзац-литература.
Тези думи ще ги помня винаги.
Да, но за да създадеш подобно творение се иска и талант, но и яко бачкане. А пари не се печелят с талант и яко бачкане,нали?
Затова в България се въртят все едни и същи имена в изкуството – все те обират наградите, все те са на показ.Вижте списъка на министреството на културата за отпусканите ежегодно субсидии за преводи на книги - ще видите едни и същи имена. Затова и битува вече анекдотът-истина – ако еди си кой не го има сред наградените, то той ще е в журито или на специализация в чужбина.
Както впрочем и този мой познат.
Оказа се, че той бил на… специализация. Цели два месеца в Париж. Два месеца?!? И то в квартира в центъра на града, с храна, също платена от „богатата” българска държава. За да може той, богоизбраният, да твори, да създава, но, разбира се, без да критикува тези, които го пращат, макар и на чужда сметка.
И познайте кой плаща? Да, познахте – народът, тоест България.
Но дали това е същата България, заради която той не иска дума лошо да се каже, или оная неговата „България”, притежание на всевластния Център?
И дали България е само тази негова „България”, която във време на страшна криза, във време, когато десетки български творци умират безпризорни и без работа, нашият човек пребивава с пари на данъкоплатеца два месеца не къде да е, а в Париж?
Марио, моят приятел-преводач, дългогодишен емигрант, който се бори тук с цената на неистови усилия и унижения за всяко евро, незапознат с порядките в нашето ново и „модерно” общество, беше озадачен – кой си позволява това днес, да бъдеш два месеца без стотинка да платиш от собствения си джоб, да живееш в самия център на Париж, където е безбожно скъпо, да ти дават пари да… се вдъхновяваш! Питаше Марио, лицето му изразяваше непристорено учудване…
Какво можех да му отговоря – че аз, например, стотинка не съм взел от никого, че болен и с упоритост и сърце четири години обикалях Париж с парче хляб и шише с вода, тропах по врати, изпитвах хиляди унижения, но създадох три книги, заради които получих и получавам толкова благодарствени отзиви. Е, не от всевластния Център, а от обикновените хора…
А този човек са го пратили, плащайки му всичко от джоба на бедния и опърпан народец – за да може той, „великият”, да склони нещо да сътвори…
Сега вече и аз усетих, че започвам да губя контрол.Докога ще мълчим,докога ще прощаваме,докога ще се правим, че нас не ни интересува онова,което такива "патриоти" непрекъснато вършат?
Затова и направих онова, което вече бях научил от французите – просто се извърнах и за мен вече този човек не съществуваше.
Той не съществуваше и след един час, когато събирането, на което случайно се срещнахме, привърши, и той дойде при мен – омекнал, смачкан… Разбира се, не окончателно готов да се извини, всъщност изобщо не ми бе нужно неговото извинение, той ми каза – ама ти не търпиш друго мнение. Е, това вече ме довърши.Какъв нахал - онова,което той прави, го приписва на мен!Да,любимият похват на онези, "патриотите".
Тук вече наистина разбрах, че спасение в България няма.
Защото хора като този не само, че не са един и двама, не само, че са във всички сфери на живота, но и те определят този наш, български начин на живот, мнозина от тях, като самия този, са преподаватели, те дават акъл, те учат днешните млади…
На какво всъщност ги учат?
Ами, естествено да станат, да мислят, като тях. Тоест да не мислят, да действат първосигнално и по заповед – този е най-великият, него и само него признавайте…
И същевременно – България, България, България… тупане, ама яко тупане в гърдите и...ако може, командировчица някаква, гарнирана с куп парички, ей,така, за удоволствие...Нали един път се живее. А,народа? Какъв народ,бе? За него само остен. И,разбира се,поток от думи - вие сте предатели,родоотстъпници,изменници...
С тези свещени думи те, богопомазаните и посочените от Центъра, лягат, с тях те стават, те са винаги в устата им.
Но вие вече знаете, че това не е нашата България.
Това е тяхната „България”.
Онази „България”, която тези готованковци са обезсилили и сбръчкали от лапане и от която продължават да сучат – лакомо, с настървение . „ България”, толкова различната от нашата, от твоята, от моята България. Която е вътре в сърцето ни. И която не трябва да се афишира по какъвто и да е повод.
Никога през живота си не съм произнасял „България” с цел да уязвя някого, да го натикам в миша дупка, да го обидя или злепоставя, да го изкарам родоотстъпник, национален предател…
Защото названието „България” е нещо строго интимно, нещо дълбоко утаено в най-дълбокото на личното ми пространство. На онова лично пространство, което французите умеят така да уважават. За тях да навлезеш в пространството на другия е цинизъм, нещо непростимо и белег просто за липса на чувствителност.
Нещо, което ние,българите, трябва да си го признаем, не спазваме. А и не разбираме.
Хайде бе, ще ми се прави на парижанин, хайде, връщай се в Малко Търново. Защото кой ще бачка като луд, кой ще оскотява, за да може хора като мен, велики и призвани от Бога- Център, да имат възможност да дойдат на държавни разноски два месеца в Париж… Да, Париж е за нас, богоизбраните, а вие, плебеи с плебеите – там, в кочинката…
Ами това е – поредна среща в Париж, поредни усещания…

1 коментар:

САНДО каза...

Един кратък цитат в подкрепа на теорията ти за номенклатурческата мафия в културата :
“Наградите „Аскер”, както и наградите на рекламните агенции за най-добра реклама са като обикновени комунистически партийни събрания.
Те си гласуват, те си пляскат и те си раздават награди по-между си.
И всеки казва на всеки – “Ей, жестока си Миме. С Пешо сте много яки.” Просто, защото са познати и приятели, не защото нещо има стойност.
Шуро-баджанащина = простащина = България.”

Цялата статия можете да прочетет на следния адрес :
http://e-vestnik.bg/9343/balgarinat-e-bezprintsipen-pederast-bg-gyubek-za-tsyal-svyat-layf-ot-mola/