ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"

ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"
(за повече информация кликнете върху снимката)

четвъртък, 28 март 2013 г.

БЪЛГАРСКИ ЕМИГРАНТ В ПАРИЖ И В ... СОФИЯ

С ПАРИЖ В СЪРЦЕТО


КОНСТАНТИН ЕЛЕНКОВ

/ Рецензията е писана и прочетена през май 2008 г. на представяне в София на книгите "Париж, моят Париж..." и " BG емигрант в Париж" от Димо Райков. А вижте какви мисли има в нея - все едно е адресирана към днешните протестиращи.../

Димо Райков огря с усмивката си и „Шан-з-Елизе”! Клокочещата възторженост на тоя човек е смайваща! Ето такива хора трябва да обикалят; да видят света и да разказват за него; иначе – светът ще си остане неогласен и невидян!

Не може светлината да грее под крина! Като чета книгите на Димо Райков у мен се затвърждава убеждението, че съдбата, историята си избира св...оите “съгледвачи” и летописци. По всичко изглежда, че Димо Райков е от тях. Той сам определя мисията си като благородна и благодарна. И което е по-важно – той има съзнанието за мисия. Но едва ли самочувствието. Тъй като за един човек като него това би било неестествено и маниакално. И все пак ще цитирам едно изречение, което повдига малко завесата за успеха на книгата му в частта на изповедите: „Бях поласкан, че един такъв човек така се разкрива пред мене – непознатия, значи с нещо съм предизвикал доверието му и то още на първата ни среща”(стр.176). Първата ми среща с Димо беше и с неговата първа книга „Стълба от камък”. Тогава той спечели доверието ми именно с искреността си, със своята непринуденост и сърдечност... В “емигрантските” му книги, да ги наречем така условно, той продължава тази линия на откритост и себеотдаване.

Вграждане – така можем да определим и тази книга на Димо Райков, и първите му книги с разкази и повести, където основна тема и движеща идея беше вграждането: „Стълба от камък”, „Жребият”, „Писма до мъртвия брат”, „Пансионът”... Вграждането и страданието. Иначе Димо минава през света с усмивка. Но може би това ни изглежда така само на пръв поглед. Книгите му са продрани от вопли и гняв. Не всеки ще хареса книгите му. Не всеки ще намери утеха и радост в тях – те са предназначени за бедните му братя, за „нищите духом”, както са назовани в Библията скромните хора. И това е много съществено да се знае. За да не изпаднете в неловкото положение на човека в чужда градина...

За Димо Райков точно „чуждата чужбина” се оказва по някакъв начин своя. И това е забележително в днешното време на дезинтеграция. Смея да мисля, че точно процесът на интегриране ще ни разедини окончателно. И тогава като единствено спасителни ще останат – макар и в редуцирани и изкривени форми! – така наречените християнски ценности, умението, дарбата да сме човеци.

„Усещане за чужда болка – най-първий знак за красота!”(Андрей Германов) - това усещане нашият автор го има в излишък. И нищо че ходи непрекъснато усмихнат – той е от хората, които поемат чуждата болка като своя. Затова и двете му книги са препълнени със състрадание и съчувствие. Затова и всяка втора дума е за многострадална България, за многотърпеливите българи...,той не може да и з л е з е от България, от мизерията на България - напротив, тук в разкошната и светла столица на света, това чувство като че ли се засилва – чувството за непорядък и мизерия. В очерка си за Румяна Угърчинска той казва от нейно име: „Аз друго не мога, мога да пиша”... И още едно признание – този път на знаменитата д-р Дарина Кръстинова, която лекува Анна Заркова: „Има много колеги, които се уморяват от чуждата болка... Аз не мога така... Участвам в историята, въпреки че действително е натоварващо, когато поемаш чуждата болка...” Тия думи напълно прилягат за писането и живота на Димо Райков...

Някой ще каже: защо е трябвало да отиде в Париж, за да ни разкаже от там историите на Нели от Варна, Ванчо Свирката от Габрово, Рафо Алмалех, Мони Якимов, Стоян Ковачев – цяла галерия от БГ-емигранти. В Париж нещата добиват друга акустика!

Много българи си отидоха от България. В стила на книгата може да се каже: България си отива от нас. Но има и българи, които идват и си отиват: по-право - дойдат, да ни кажат, колко тук сме зле и как добре си живеят хората Т а м... В нашия случай не е така или – поне не е само така. И днес, когато странна актуалност получи темата за завръщането на българите в родината, си мисля аргументи „срещу”, или аргументи „за” това завръщане ще са книгите на Димо Райков. Умението да съчувстваш, да състрадаваш е рядък дар. Често пъти то ни прави слаби; защото, знае се, съчувстващият е уязвим – дори само заради загубата на жизнени сили и енергия. Но в противен случай настъпва духовната ентропия, която, по думите на един съвременен руски физик не е нищо друго, а ... дявол! Затова така силно ни изненадва и радва появата макар и на мъничко човещина, грижа за ближния дори в най-абстрактен вид...

Но като че главно чувство и мисъл в двете му книги е: „Защо бе, българи, защо не оправите качеството на живота си?!” – често се провиква писателят. Той предпочита живия живот, улицата за него е по-интересна от затворените помещения, в които се твори изкуство. (Аз така и не разбрах бил ли е в Лувъра.) Може да си кажем – пак с думи на един от персонажите му, и то най-авторитетния за случая: „Ако имам 15 минути живот, няма да отида в Лувъра, а в някое бистро, където на тезгяха ще си поръчам чаша розе и ей така, с кеф, ще я изпия...” – казва художникът Никола Манев.

/В последвал разговор писателят ме “успокои”, че имал много страници, снимки (на които той също се оказа майстор) от и за Лувъра! - К.Е./

Може би изкуството ще е тема на отделна книга. Тук сега Димо Райков е сред хората, сред жителите на Париж... Първата част от „Париж, моят Париж...”е посветена на френските му приятели, докато втората носи наслова: ”България в Париж” – и с това изчерпва половината от характеристиката... Иначе тук има и куриозни, и пикантни истории, има тъга, но има и веселие... Сред парижките му познайници и приятели е и Шарл Азнавур, но и директорът на „Мулен Руж”...

Вграждане е другото име на тия книги. Така, както авторът на гениалната рисунка пред една от вратите на „Нотр Дам”, вгражда живота и душата си в прочутата рисунка... За мен двете книги всъщност са една творба, при цялата условност на разделянето й. Но ако „Париж, моят Париж...” е разделена на българи и французи, то „BG емигрант в Париж” е разделена по друг начин: тук възторгът върви заедно или накъсан от едни мога да ги нарека, политически отклонения, в които авторът излива на воля гнева си от несправедливо и глупаво устроената наша държава. Ще си позволя обаче едно уточнение: живеят редом не богати и бедни, а крадци и окрадени! В тая именно връзка за мене изключително попадение беше срещата на Чочо и прокурора Джамбазов в Париж. (стр.131) Ето какво казва писателят на прокурора Джамбазов: „...този емигрант е прогонен да търси късмета си тук от такива като Вальо Топлото!” Това вече е писателска ремарка, която не може да не ни парне не само по съвестта, но и заради глупостта, която ни е опарила?

По правило българинът-турист не може да не донесе/понесе/ сравнението: ония там – и ние – тук! Може би единствено Алеко понасяше по-спокойно сравненията или поне така ни е изглеждало? Първите пътеписци, нашите хаджии – търсят предимствата на българското, но не устояват пред изкушенията на чуждото... Едно е, обаче, пътешественикът, друго е емигрантът. Пътешественикът не е длъжен, нито се старае да съпреживява чуждата мъка, нито още повече – да разбира другата съдба. С това ни кара да се съобразим писателят Димо Райков. Той не е отишъл в Париж да ни описва „Мулен Руж” и плас „Пигал”. Да, има го и това, но друга е солта на тези книги: то е мъката по изгубения рай. Друга е водещата страст - с ъ с т р а д а н и е т о ! То е не само в посока бедните парижани, но главно – мизерията българска. Един разговор с Румяна Угърчинска ни изправя на нокти. А спомените на бай Стоян Ковачев? И онова преживяване пред вратите на „Мулен Руж”...(стр.87 от „BG емигрант в Париж”). Тук всъщност виждаме в пълната му сила писателя Димо Райков. Системата на Станиславски в действие: тя е трудоемка, но сигурна! „И тогава усетих, че бай Стоян Ковачев бе станал част от моя живот в Париж”. Това е то съпреживяването! Вграждането!

Не са една и две страниците на подобни трепетни изживявания. Младите ни се надсмиват на тая наша слабост. А кой знае? Може и да ни завиждат?...

Димо Райков не поучава, не назидава – съчувства и състрадава. Всяка втора крачка, всяка втора мисъл е за България. Той съпреживява – и радости, и горести, и срам, и позор. Но не може да е безразличен към наглостта и простотията, онази – войнствената, арогантната, безпардонната, която е оставил в милата България. В „Париж, моят Париж...“ Димо Райков, като говори за „близки човешки отношения между преподаватели и студенти” (стр.123) всъщност отново ни казва много за себе си: той не може иначе, той не познава друг начин за общуване и за опознаване. Може да звучи старомодно, изтъркано, но е реалистично.

За писателя Димо Райков Франция и Париж са един урок, но и една мечта за българите и България. Най-често срещана словесна фигура в книгите му е “само французите могат /правят/ това”. И: „Само българи могат да се карат, да говорят така, да правят това.“

Димо Райков е постъпил, както би постъпил един писател или журналист, комуто не са чужди човешките съдби и страдания – нещо повече – който не би могъл да постъпи по друг начин: той ни разкрива най-различни истории, запознава ни с биографиите на изпаднали от колелото на живота хора. Такива са историите на Жоро-убиеца, на проститутката Галина..., той ги колекционира тия истории – но не от чиста такава страст - не, макар и това да е в кръвта му /някъде сме прочели: обичам да ми говорят, да споделят с мен/, т.е. в тоя век на тотално отчуждение и разрив той, Димо Райков, изповядва Тошко Кобая – музиканта, но същото е и в кръвта на Димо: той е склонен и да изповядва, но и сам обича да се изповядва... Така галерията от образи е допълнена от една цяла глава “България в Париж” – тази метонимия не е случайно намерена. Това не са какви да е българи, това са порода българи, това е най-представителната част, некомандированият елит на България: Минко Балкански, Боян Христофоров, Никола Манев, Дарина Кръстинова, Тончо Карабулков, Божидар Чеков, има и двама свещеници – отец Емилиян, също емигрант, чудесният Ангел Величков, също свещеник, и иподякон Николай...

Може да се каже, че Димо Райков е неконтролирано социален! Често, по средата на разказа се отклонява, за да наругае политиката или политиците, да даде ценни съвети и да призове – „да се премахнат час по-скоро обръчите от фирми”, „да се контролират мисиите в чужбина” и т.н. и т.н. – и всичко това с наивния патос на свободолюбеца и волнодумеца. „И как така никой от тия 95 процента не разбра, че трябва да надигне глава и да потърси сметка на „богоизбраните”?... Да видите само как французите се борят за свободата и насъщния си!” – заключава нашият автор.

Наслушал се на невероятни по своята откровеност изповеди, Димо Райков се оказва в центъра на едно от най-важните събития в Париж от последно време – избирането на Саркози за президент. И с журналистически нюх и стръв той успява да документира по свой си начин това свое приключение - със снимки, с разкази, с откритията и възторга си...

Невероятно попадение в книгата "BG емигрант в Париж" е и публикуването единствено тук на уникалната реч на Саркози, произнесена пред студентите в Софийския университет на 4.Х.2007 г. Според Димо Райков тези думи на френския президент ще бъдат записани със златни букви в българската история.

Всъщност Димо Райков открива Париж – българския Париж или, казано по-просто: открива българина в Париж. И това той го прави, без да се усети, непреднамерено, но го прави почти систематично, с колекционерско настървение... И с почудата, и с радостта от изненадата, от предизвестената изненада!

Преди 20 години Димо Райков бе сред най-изявените млади български писатели – за неговите книги пишеха едни от най-добрите литературни критици, като например Ефрем Каранфилов, според когото, спомням си, написаното от Димо Райков за смъртта в романа му „Писма до мъртвия брат” се нарежда сред най-хубавото, писано на тази тема в литературата... Творбите му правеха впечатление дори в онова тоталитарно време със силата на обобщенията и социалната си критичност.

Показателен е и фактът, че гаранти за приемането на Димо Райков в Съюза на писателите тогава бяха освен споменатия академик Каранфилов, така също и Радой Ралин, Йордан Вълчев и Борис Христов – все ярки, талантливи български писатели. Спомням си и колко радушно бе приет той в най-авторитетното по онова време литературно списание „Септември”, в което работех – неговият разказ „Работен ден” изненада всички ни с таланта на автора.

И ето че след десет години „мълчание” Димо Райков се завръща в българската литература и се завръща, според мен, по най- убедителния, най-красивия начин, като ни дарява две книги, с които направо ни казва: „Живейте така, че да не се срамувате – нито вие, нито вашите деца от това, че напразно сте пропиляли времето, отпуснато ви за живот – живот не само борба, но и живот като живот!”

.....

Не мога да не кажа накрая и няколко ласкави думи за издателството на г-н Стойо Вартоломеев, за рефлекса и бързината, с които то реагира на тези прекрасни съчинения, заради чудесното им полиграфическо оформление, но главно за това, че наистина оправдава името си – Х е р м е с!

Убеден съм и очаквам с нетърпение продължението на чудесния „парижки” проект на Димо Райков и издателство „Хермес”.

Защото, както казва авторът ”Париж заслужава това, нали!”

Няма коментари: