От години пиша за недъзите в България.
Почти всички теми в това отношение са теми-табу.
Но една от тях е тема табу над останалите.
Да, става дума за КОНТРОЛИРАНАТА МИЗЕРИЯ у нас.
Вече години пиша за нея.
И нито един, социолог, политолог, журналист, политик, дори и обикновен гражданин не ме подкрепи писмено?!?
Какво е това?
В най-болното общество на Европа, в което стотици хиляди, милиони получават пенсии от по 50 евро на месец, а други, естествено, доста по-малко, живеят с…милиони…, да вървиш по улицата спокойно, да се правиш, че всичко е нормално…
Простете, но това е мазохизъм, непознат на друга географска ширина.
Всъщност какво наистина показва това?
Ами, отговорете си сами.
Само ще ви припомня какво значи КОНТРОЛИРАНА МИЗЕРИЯ.
Това значи в едно общество, в случая нашето, да се говори винаги, че няма пари… Винаги да се оцелява… Винаги да се стяга коланът…
А всъщност пари винаги има, и то какви пари, за „нашите” хора, тоест за хората от СХЕМАТА.
За тях, богопомазаните, всъщност „назначените”, не само има, ами джобовете им непрекъснато се издуват, издуват… Да, ще се пръснат…
А за най-онеправданите слоеве на обществото, за най-беззащитните – няма и пет лева…
В чужбина винаги са ме питали с невероятно учудване:
- Как така, г-н Райков, вие сте най-бедната страна, а вашите министри, свитата им идват тук като принцове, возят ги с най-хубавите коли, спят по най-изисканите хотели… И какви красавици с тях, да, непременно с красавици… Нашите министри, дето сме толкова богати, с велосипеди идват на работа, а вашите…
В подобни мигове човек като мен нищо не може да отвърне. Знаете защо, нали?
Защото въпросът е – като е криза, като се стяга коланът, защо за едни той вече няма дупки от пристягане, докато за другите, богоизбраните, тези от схемата, коланите се разтягат ли, разтягат …
Това е въпросът, дами и господа!
От него трябва да се започне!
Ще ви дам и един пример от моя живот, за да стане ясно на всички българи.
Татко, 83-годишният българин от планината Странджа, е в Париж…
Париж…
- Диме – казва ми той и ме гледа с едни големи, ама много големи влажни очи… - Е, това, ако някой ми го беше казвал, да стигна тези години аз, сиракът, който цял живот съм живял в нямане… Че и да дойда в Париж… Да се кача на върха на Айфеловата кула…
И татко черпи. Е, малко ли е това – да дойде в Париж…
- Това - казва татко - бе най-голямата ми мечта. Да се съберем, аз да почерпя…
Ние, най-близките около него, тоест неговото семейство, му викаме – а, защо ти ще черпиш, нека ние…
Не, татко е категоричен:
– Това е моето желание. Аз да ви почерпя в парижки ресторант…
Поръчваме, гледаме възможно по-икономично, да, тук ресторантите са много скъпи, особено пък за нас, българите…
Хапваме – о, колко е вкусно, майстори си остават французите на храната, особено на десертите… Най-доволни са внучката, тоест правнучката на татко и, разбира се, той самият… О, как само лапат те шоколадовия десерт… Пък и той пустият му шоколадов мус как се топи в устата… Така-а-а-а…, небцето ти изтръпва от сладост…
Свършваме с хапването.
Наблюдавам татко.
Келнерът идва, татко придърпва листчето със сметката към себе си, вади банкноти…
За мен е учудващо – лицето на татко почти не трепва.
Но там, в самия му крайчец…
Колко позната ми е тази влага…
Татко плаща.
Ставаме.
Тръгваме.
Весело ни е, хубаво, все пак живот…
Посреднощ усещам някакъв особен звук. Ослушвам се – нещо подобно на хлипане, но плач без звук, по-скоро възглухо откъртване, идващо отвътре… Открехвам вратата на другата стая…
Да, татко не спи.
Отивам при него.
Той ме гледа, гледа…
- Диме, чак днес си дадох сметка,че животът ми е минал все в чакане на заплата, все в кърпене на парите за месеца, все в притеснения дали ще стигнат… Чак сега разбрах, синко, че аз, а и майка ти, че и вие, май нищо не сме живели. Защото няма на този свят по-страшно нещо от бедността, от очакването всеки ден, всеки час, че можеш да останеш без стотинка… Защо? Как така? Ето, аз, а и майка ти, цял живот сме работели честно, почтено, карфица не сме откраднали, всичко сме си плащали до стотинка…А винаги сме били бедни… Винаги са ни залъгвали, че сега няма пари, че сега е криза, че утре ще дойде мечтаното, все утре, утре… А виж как хората тук живеят… Ето, на теб ще ти призная. Плащах днес, ама сърцето ми плачеше… Плачеше, защото сметката бе… колкото пенсията на майка ти… За едно хапване – цяла пенсия… Плачех, защото в този миг си припомних колко съм бил жесток към майка ти, а и към самия мене си, как не съм й давал да си купи и един рокля като за пред хората, а пък тя бе жена, и то хубава жена… Така и си отиде, без да знае, че на света има Париж… Че има място, където няма само „стискане”, само пресмятане до стотинка… Че има място, където хората се радват, че живеят… Тя излезе един-единствен път зад граница, отиде в съседна Турция на екскурзия с другите жени, тръгнаха оттук весели, засмени… Дадох й само двадесет лева да обмени, да си купи нещо, локум имали хубав турците… Тя се върна, беше купила кутия локум, останалите пари ги върна… Хапнали там от хлебеца, който си носели, от сиренцето, доматките от градината… А, каза ми, как ще давам толкова пари за ядене, пък и другите жени и те с мене…
Да, така ми каза татко, лицето му бе прежълтяло.
- Сега не ми се сърди за тези думи. Знам, че ще ме разбереш. Трябва ми време да „смеля” всичко това, да се „преобърне” – та как така ще дам аз цяла пенсия за едно хапване… Ти знаеш, синко, не съм чак толкова стиснат, ама така изведнъж… Аз бях подготвен, викам си, майната им, какво толкова, обаче тя излезе голяма сметката… Не ми се сърдиш, нали? От сърце ги дадох, но сърцето ме заболя, Димчо, разбираш защо, нали, синко… Затова не ми се сърди, остави ме да поплача… За изгубения ни живот да поплача… Ще ми мине, ама… Кой и защо ни наказа така… Цял живот бедни, че да носим бедността и в главата си…
Да, така завърши своята своеобразна и спонтанна изповед татко.
Аз пак мълчах. Както мълчах и при въпросите на чужденците преди това.
Повече не сме се връщали към тази тема.
Знаете защо, нали?
Да, ето това е КОНТРОЛИРАНАТА МИЗЕРИЯ! Ето това са жертвите й… Тези, които всъщност най-малко заслужават подобно отношение от нас, децата…
Искам да ме чуят момчетата и момичетата от протеста!
Майната им на всички останали искания.!
Просто искайте да дойдат за управници хора с морал и чисти сърца! Които веднага ще започнат да премахват това зло над всички злини в България – КОНТРОЛИРАНАТА МИЗЕРИЯ …
Иначе приживе ще бъдем мъртъвци.
Каквито всъщност сме сега…
ДИМО РАЙКОВ
Няма коментари:
Публикуване на коментар