ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"

ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"
(за повече информация кликнете върху снимката)

понеделник, 15 април 2013 г.

С МАЛКО ТЪРНОВО, ЧЕРВЕНА ВОДА И ПАРИЖ В СЪРЦЕТО...






Нещо лично към моя приятел-състудент, театроведа Димитър Чернев. И нещо "общо"...



Преди дни получих няколко думи от скъп приятел от студентските ми години във Велико Търново - времето на най- чистите взаимоотношения.

Нямаше тогава - синът на този, синът на онзи... Имаше само една омая, една общност на съвсем млади хора, които показваха в една ......непринудена обстановка и среда онова, което е закодирано в гените им, независимо от пословичната за българското общество - тогава, но и сега, а май и завинаги - пагубна система на връзките, тоест на механизма - аз - на тебе, ти - на мене... На това "овързване", което според мен, е в основата на всички наши беди...

Тогава ние бяхме най-истински!

Защото това, което правехме, си беше наше. Единствено наше...

А после... После механизмът се задвижи... И на преден план пак излязоха... бащите, тоест връзките им... И който имаше, имаше, който нямаше, нямаше и няма...

Ти, Мите, ми пишеш, че никога не си могъл да си представиш как аз, влюбеният в своето родно градче, сега съм приел в сърцето си Париж...

Пишеш ми и за благородната си, приятелска завист, че сега живея в този чуден град...

Какво да ти кажа, как да ти го кажа?

Ще се опитам да бъда кратък, още повече че в моите последни книги, готови за печат, както и във вече публикувания на тази тема сборник с разкази " Кестени от Париж", аз давам своя отговор на тази толкова сложна тема.

И все пак...

Мите, малко късно прочетох тези твои думи, поради повреда в машинката. Благодаря ти! Всъщност ти си моят първи досег с онова най-чисто и хубаво време – на нашето студентство във В. Търново.

Макар винаги гладни, макар винаги жадни, ние бяхме винаги... щастливи... Защото имахме младостта... И надеждата...

Тогава ние, Мите, мечтаехме... Ти, синът на един мил и слънчев шофьор от Червена вода, Русенско, мечтаеше за "твоя" си ВИТИЗ, аз пък, синът на един странджански миньор, желаещ цял живот да се качи на... Айфеловата кула, на самия й връх - за "моя" си Париж...

А после...

После ни откраднаха... мечтите...

Тоест сърцата...

Защото трябваше да живеем във време, когато всичко бе уж общо, когато нямаше "аз", а "ние", тоест всичко бе равно, подстригано, безлично...

Нали си виждал окосена ливада... А така също и буйна, нашарена и нагиздена с всякакви цветя и стръкове буйна поляна...

Ти си бил в моята родна къща, аз – в твоята… Ти знаеш душата ми, в която винаги градчето Тръново на ония написани с химилка мои първи разкази ще е „сърцето”…

Но ти си умен човек и знаеш също и това, че Париж е градът на всеки!

Париж, тоест усещането за дух, за свобода, за виталност, за радост от живота… „Моят” Париж, който пресъздавам в по-късните ми книги…

Разбира се, отдалеч нещата са по-други.

Аз само това ще ти кажа – Париж дава много, но и много взема… Особено пък на нас, българите… Хвърли поглед на моите творби от най-последно време и ще разбереш окончателно какво искам да кажа на моите сънародници… Просто на нас ни е нужен Париж, много ни е нужен… Заедно, естествено, с родното ни място…

За да прогледнем най-после…

За да се отласнем от оня нашенски дребен тарикатлък, завист, омраза...

Омраза не само към ближния, но и към... себе си...

Париж, Мите, те научава да обичаш преди всичко себе си.

Не, това не е егоизъм, както ни учеха в онова време.

Защото как може да обичаш другия, когато ти сам себе си не обичаш...

Но за това, приятелю, ти знаеш, се искат много сили, работа до премала... И то в среда, където няма "тате", "бате", където всеки е сам в състезание със себе си и света... И където една троха да постигнеш, сладостта й е неизмерима. Знаеш защо, нали?

Да, Париж ни е нужен...

За да се съизмерим не с „джуджето”, тоест със себе си и малкия свят наоколо в страната ни, а с „ гиганта”, тоест вселената, с най-големите образци на световната култура и ум…

Всичко останало е, ти знаеш, просто комплекси и оправдание за постно изживян животец… Дано да даде Господ поне нашите деца, нашите внуци мъничко да се докоснат до световната хармония и усещане…

Дано…

Няма коментари: