Нещо лично към моя приятел-състудент, театроведа Димитър Чернев. И нещо "общо"...
Преди дни получих няколко думи от скъп приятел от студентските ми години във Велико Търново - времето на най- чистите взаимоотношения.
Нямаше тогава - синът на този, синът на онзи... Имаше само една омая, една общност на съвсем млади хора, които показваха в една ......непринудена обстановка и среда онова, което е закодирано в гените им, независимо от пословичната за българското общество - тогава, но и сега, а май и завинаги - пагубна система на връзките, тоест на механизма - аз - на тебе, ти - на мене... На това "овързване", което според мен, е в основата на всички наши беди...
Тогава ние бяхме най-истински!
Защото това, което правехме, си беше наше. Единствено наше...
А после... После механизмът се задвижи... И на преден план пак излязоха... бащите, тоест връзките им... И който имаше, имаше, който нямаше, нямаше и няма...
Ти, Мите, ми пишеш, че никога не си могъл да си представиш как аз, влюбеният в своето родно градче, сега съм приел в сърцето си Париж...
Пишеш ми и за благородната си, приятелска завист, че сега живея в този чуден град...
Какво да ти кажа, как да ти го кажа?
Ще се опитам да бъда кратък, още повече че в моите последни книги, готови за печат, както и във вече публикувания на тази тема сборник с разкази " Кестени от Париж", аз давам своя отговор на тази толкова сложна тема.
И все пак...
Мите, малко късно прочетох тези твои думи, поради повреда в машинката. Благодаря ти! Всъщност ти си моят първи досег с онова най-чисто и хубаво време – на нашето студентство във В. Търново.
Макар винаги гладни, макар винаги жадни, ние бяхме винаги... щастливи... Защото имахме младостта... И надеждата...
Тогава ние, Мите, мечтаехме... Ти, синът на един мил и слънчев шофьор от Червена вода, Русенско, мечтаеше за "твоя" си ВИТИЗ, аз пък, синът на един странджански миньор, желаещ цял живот да се качи на... Айфеловата кула, на самия й връх - за "моя" си Париж...
А после...
После ни откраднаха... мечтите...
Тоест сърцата...
Защото трябваше да живеем във време, когато всичко бе уж общо, когато нямаше "аз", а "ние", тоест всичко бе равно, подстригано, безлично...
Нали си виждал окосена ливада... А така също и буйна, нашарена и нагиздена с всякакви цветя и стръкове буйна поляна...
Ти си бил в моята родна къща, аз – в твоята… Ти знаеш душата ми, в която винаги градчето Тръново на ония написани с химилка мои първи разкази ще е „сърцето”…
Но ти си умен човек и знаеш също и това, че Париж е градът на всеки!
Париж, тоест усещането за дух, за свобода, за виталност, за радост от живота… „Моят” Париж, който пресъздавам в по-късните ми книги…
Разбира се, отдалеч нещата са по-други.
Аз само това ще ти кажа – Париж дава много, но и много взема… Особено пък на нас, българите… Хвърли поглед на моите творби от най-последно време и ще разбереш окончателно какво искам да кажа на моите сънародници… Просто на нас ни е нужен Париж, много ни е нужен… Заедно, естествено, с родното ни място…
За да прогледнем най-после…
За да се отласнем от оня нашенски дребен тарикатлък, завист, омраза...
Омраза не само към ближния, но и към... себе си...
Париж, Мите, те научава да обичаш преди всичко себе си.
Не, това не е егоизъм, както ни учеха в онова време.
Защото как може да обичаш другия, когато ти сам себе си не обичаш...
Но за това, приятелю, ти знаеш, се искат много сили, работа до премала... И то в среда, където няма "тате", "бате", където всеки е сам в състезание със себе си и света... И където една троха да постигнеш, сладостта й е неизмерима. Знаеш защо, нали?
Да, Париж ни е нужен...
За да се съизмерим не с „джуджето”, тоест със себе си и малкия свят наоколо в страната ни, а с „ гиганта”, тоест вселената, с най-големите образци на световната култура и ум…
Всичко останало е, ти знаеш, просто комплекси и оправдание за постно изживян животец… Дано да даде Господ поне нашите деца, нашите внуци мъничко да се докоснат до световната хармония и усещане…
Дано…
Няма коментари:
Публикуване на коментар