ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"

ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"
(за повече информация кликнете върху снимката)

събота, 19 октомври 2013 г.

откъс от книгата " Париж, моят Париж..." от Димо Райков

БЛАГОДАРНОСТ ЧРЕЗ ШАРЛ АЗНАВУР КЪМ САРКИС АРАКЕЛЯН
Фейсбук ми отнема доста неща, но и дава много... особено приятели... От известно време виждам как един човек, г-н Саркис Аракелян, когото изобщо не познавам, демонстрира доброто си усещане към мен и моите текстове. И понеже Париж ме научи, поне аз така си мисля, на умението да благодаря на хората, направили ми добро, скромно се "отсрамвам" пред г-н Аракелян, като му посвещавам един откъс от пожъналата толкова чудесни и от сърце отзиви моя книга "Париж, моят Париж...", последни екземпляри от която може би има все още по книжарниците...
Г-АРАКЕЛЯН, сигурен съм, че ще Ви трогнат думите на великия Ваш сънародник Шарл Азнавур - за Париж през месец май с тези чудни момичета-цветя, за арменците, бягащи към Свободата и носещи в очите си Слънцето, за неговия баща с превит одве от тежестта на количката по нанагорнището на Монмартр, о, сигурно знаете какво нанагорнище и днес е, на майка му, бивша журналистка, принудена да бъде шивачка, за да помага за прехраната на семейството...
Да, страшна картина, нали - там, в бедната емигрантска стаичка в Париж красивата жена натиска с отмалели вече нозе педала на шевната машина, а очите й, пълни със сълзи, са вперени в ъгъла ... Там, покрита с домашно тъкана кърпа стои и чака първата й и вечна "любов" ... пишещата машина...
----------
Шарл АЗНАВУР: „ОБИЧАМ ПАРИЖ ПРЕЗ МЕСЕЦ МАЙ…”

откъс от книгата " Париж, моят Париж..." от Димо Райков

Тази среща ми бе дарена от Бога.
Шарл Азнавур бе не само моят певец-идол, но за мен той винаги е бил символът на Франция и на Париж. Колкото пъти се сещах за любимия град, все пред очите ми, заедно с контурите на Айфеловата кула, „Шан-з-Eлизе”, Лувъра, „Нотър Дам дьо Пари”, Монмартър, „Мулен Руж”, Сена…, се появяваше и лицето на чаровния певец.
Благият му кадифен глас ме разтърсваше – щом го чуех, и мигом залепях ухо на радиоточката. Тези минути на досег с песните на Азнавур бяха мои, единствено мои – и тогава изчезваше всичко лошо в детския ми свят, стопяваше се желязната завеса на Берлинската стена и аз забравях, че като роден в България, нямах право да я напускам, и свободен и окрилен, тръгвах, благодарение на въображението си, на онова толкова мечтано и толкова дълго пътуване към Париж, към моя Париж…
Често в моята книга споменавам, че това е град на сюрпризите. Ето и сега – както го обикалях – с обичайните си оръжия на журналист и писател – бележник, фотоапарат, диктофон – и изведнъж съзрях огромно множество от хора пред един от големите магазини – тъй наречените „фнакове” в супермодерния квартал „Дефанс”.
Всъщност „Дефанс” е едно от любимите ми места в Париж, макар и доста хора да не го харесват заради модерната му, тип американска, архитектура. Но на мен той ми допада – особено, когато времето е слънчево и аз седна на една от пейките около чудния фонтан с лице към Триумфалната арка, която се вижда ясно и отчетливо в далечината, по цялото протежение на „Гранд арме” – всъщност това е един от дванайсетте булеварда, които започват от площад „Шарл де Гол” около Триумфалната арка, и който продължава до другата, модерната, построена от Митеран арка на Дефанс – „Гранд арш”.
Уверявам ви, изгледът е чудесен – ще почувствате днешния Париж както никъде другаде – делови, забързан, пълен с коли, светлини и шум, но същевременно красив. Да, толкова красив…
И ето го моя шанс – прочутият Шарл Азнавур дава автографи за новата си книга с негови лични фотографии. Какво повече бих могъл да искам от съдбата в този миг?
Не само да видя моя любим певец, един от тези няколко символа, заради които в целия си досегашен живот мечтаех да зърна Париж, ами и да се докосна до него…
Да, повече не бих могъл и да искам.
Разтреперах се, поех дъх – давай, Димо, рекох си, и се наредих на километричната опашка.
Когато след дълго чакане успях да вляза в малката заличка, където певецът седеше зад една маса и раздаваше мигновено автографи, аз вече бях плувнал в пот – на метри от мен бе моят любим певец, моята младост, моята мечта…
Коленете ми омекнаха – но в последния момент успях да се стегна. Журналистическият ми нюх и опит мобилизира докрай сетивата ми – не помня как съм извадил фотоапарата, диктофона, как съм помолил човека зад мен да ме снима…
Не помня и това как съм преодолял цялата кохорта от охранители, служители и пресаташета около Азнавур, които го бяха стегнали в такъв обръч, та само даваха възможност на поредния човек да им подаде книгата си и след секунда да му я върнат обратно с положения върху нея подпис на певеца.
Нима можех да пропусна своя шанс на живота, нима можех да стоя на метри от любимия певец – не помня как се намерих не само при Азнавур, ами и редом с него…
Гледам сега за кой ли път снимките и не мога да проумея откъде и как съм домъкнал този стол, на който седя – о, боже, рамо до рамо с великата звезда…
Помня само - напипах диктофона и светкавично го включих – чух собствения си глас, някъде отдалече, ама много от далече: „Мосю Азнавур, аз съм български журналист и писател… Обичам много вашите песни, обичам…”
- О, България – широка, добра усмивка се разля по благото лице на певеца – българин, българин… - повтори, потрети…- направи знак на бодигардовете, които се бяха устремили свирепо към мен – тоест оставете го човека – посмести се, направи ми място. Всички наоколо гледаха изумено. И ето ме – редом, рамо до рамо с великия Шарл Азнавур…
Останалото почти не го помня, бях в някакъв унес, с треперещ глас задавах въпросите си, по едно време се съвзех – Шарл Азнавур отново ми се усмихна, накара ме дума по дума няколко пъти да му повторя името и фамилията си, докато накрая написа: „На Димо – с приятелство! – Шарл Азнавур”…
Този автограф и този мой разговор, колкото въображаем, толкова и истински, ще останат сред моите вечни спомени от Париж през пролетта на 2006 година.
---------------------------
„ Питате ме какво е за мен Париж? Ще Ви кажа - обичам Париж през май.
Ще си позволя тук да цитирам моето поетично обяснение към него:

Обичам Париж през месец май,
когато пъпките на цветята се разпукват
и когато една нова младост
украсява града.

През месец май,
когато зимата се уморява,
когато слънцето гали старите покриви,
събудени едвам…

Обичам Париж през месец май,
обичам да усещам по площадите и улиците,
по които минавам, мириса на момина сълза,
който прогонва вятъра…

Обичам да се разхождам по уличките,
които се преследват през целия град,
обичам, обичам, обичам Париж
през месец май.

Обичам Париж през месец май,
когато внезапно всичко се оживява с хора,
напълно непознати, но щастливи
да видят слънцето как изгрява…

Обичам, когато вятърът ме понася
с най-различни шумове,
обичам Париж
през месец май.

Обичам Париж през месец май,
Сена, която минава през него,
и хиляди малки неща,
които не мога да обясня…

Обичам де се разхождам,
гледайки витрините,
нощта ме опиянява,
обичам, обичам, обичам Париж през месец май…*

* Превод – Яна Александрова

Париж, Париж, Париж…
В което и кътче на света да съм се намирал, този мой Париж през месец май винаги е бил в сърцето ми.
В сърцето ми винаги е била и оная въображаема картина от мига преди появата ми на бял свят на 22 май 1924 г.
Много пъти съм искал да присъствам на своето раждане и във върховния миг да отворя очи и да целуна всички лица, надвесени с много любов и доброта над мен. Мисля, че в този момент щях да видя на първо място моята майка и моя баща, както и много движещи се хора-бежанци, които напускат своята родна земя. Виждам една тълпа от човешки същества, която върви по улиците и която търси оня път, който ще я спаси от смъртта. Опитвам се да чета върху по техните изпити и измъчени лица – те нямат нищо за ядене, нямат абсолютно нищо – те не са сигурни, че ще живеят, че ще бъдат приети в чуждата земя. Също така чета в сърцата им, че те са принудени да бягат, защото не могат да си позволят да изчезне техният род, защото ги окриля толкова голяма надежда – да, тяхната трагедия се състои именно в тази надежда…
Тогава аз все още не съм бил роден. Но съм сигурен, че съм плувал в тази колективна вълна от доверие и доброта, която е била за тях надеждата за бъдещето. Нямам друга представа за арменския геноцид освен тази.
Поклон на тези хора!
Те са умрели с очи, пълни със слънце, подобно на птица в полет, покосена от куршум…
Моите родители са част от този арменски народ, изгонен от Турция. От Истанбул те са успели да се качат на италиански кораб. Един турски офицер, чувайки да се говори на така омразния му език, заплашвал да ги убие. Италианският капитан се застъпил за тях и изкрещял: „Този кораб е международна територия и никой няма да свали никого без мое разрешение.” В израз на признателност към Италия родителите ми са дали на сестра ми, родена в Солун, името Аида от прочутата опера на Верди.
Баща ми бе музикант и певец. Родителите ми не владееха добре френски език, заради това не можеха да изкарват прехраната ни чрез своето изкуство.
Аз го виждам все още с подвит гръб от тежестта на пълната количка как изкачва Монмартр и как се опитва с последни сили да я задържи при спускането си от Хълма...
Не мога никога да забравя тази картина и щом се сетя за нея, ми става много мъчно.
Баща ми, който буташе количката с оптимизъм, беше сигурен, че ние ще се измъкнем от мизерията. И ето - ние се измъкнахме.
Имам хиляди спомени от майка ми в Париж и няколко нейни снимки преди сватбата й. Тя е била младо момиче в Истанбул, свирела е на пиано и е била щастлива да работи във вестник на пишеща машина с арменски букви. Най-ценна за мен е една фотография, на която майка ми е седнала пред машина, но не за писане, а за шиене – тя беше съхранила любовта си към писането, но жертва своите амбиции, за да ни изхрани. Майка ми натискаше педала на машината „Сингер”, шиеше най-различни неща, за да спечели някоя пара за хляба ни. Никога не вдигаше уморените си очи, но нямаше нужда от това – тя ни гледаше със сърцето си. Нейните сръчни ръце, завинаги съм запазил този спомен, въртяха една игла вместо да натискат клавишите на пишещата машина, която непрестанно привличаше погледа й…"

Няма коментари: