ЗА МОЯ „ЛЕВСКИ” ИЛИ ДУМИ ЗА ГЕНАТА
ПОСВЕЩАВАМ ТОЗИ ТЕКСТ НА ПАМЕТТА НА МОЯ СКЪП ПРИЯТЕЛ ЕВГЕНИ БУХОВСКИ / ГЕНЧО/, КОЙТО ИМАШЕ ЕДНА ЕДИНСТВЕНА ЛЮБОВ В СВОЯ ЖИВОТ – „ЛЕВСКИ” – И КОЙТО СЕГА ПОЧИВА ТАМ НЯКЪДЕ, В ГРОБИЩАТА НА КЮСТЕНДИЛ, БЕЗ ПАМЕТНИК, БЕЗ ЗНАК…
ПОСВЕЩАВАМ НА ВСИЧКИ ЛЕВСКАРИ, КОИТО ОБИЧАХА, ОБИЧАТ И ЩЕ ПРОДЪЛЖАВАТ ДА ОБИЧАТ, ДОКАТО СВЯТ СВЕТУВА, СВОБОДАТА, ЗАКОДИРАНА В СВЯТОТО ИМЕ НА ЛЮБИМИЯ НИ ОТБОР.
САМО „ЛЕВСКИ”!
Онзи ден в Париж присъствах на нещо уникално – гол-шедьовър на големия майстор Ибраимович – о, това вече е съвършенството на футбола…
Това е … радостта от играта… От живота…
В същия миг ми се обади стар приятел-левскар от София, директно от стадион „Васил Левски” – нашите падат с 3:0… Гласът на приятеля ми трепереше – видял съм какво ли не във футбола, но никога не съм си и представял за миг, че моят отбор, отборът на Гунди, Патрата, Соколето ще падне до такова ниско ниво. Изпитах срам, не от загубата, а от липсата на достойнство у тези момчета и техните ръководители, цялото ми същество гореше от обида – нима ние, българите, ще убием с мазохизъм и овче тълрепение и онова, което ни е завещано от бащите ни – любовта към една игра, но и към една идея…
Да, седях и гледах как хората в нормалната страна, с нормалния си начин на живот, с нормалния си футбол се радваха на играта…
И в същото време си представях моя приятел, рядко интелигентен мъж, вече на достойна възраст, как плаче без сълзи, да, така, както плачат мъжете – глухо, на талази, отвътре…
За кого всъщност плачеше моят приятел…
За него, всъщност за неговия плач и за онова в сърцето му е и този мой текст. Това поне мога да направя сега, и то от хиляди километри от родината… Просто да напиша усещането си за една любов…
хххххх
Случи се така, че веднага след завършването на университета, аз се озовах в едно симпатично и много, много „синьо” градче – Кюстендил.
Там, още от първия ден, спонтанно и по воля на съдбата, станах частица от една групичка влюбени до полуда в любимия отбор „Левски” хора.
Евгени Буховски, Бог да го прости, или Гената, както всички му викахме с любов, Борката, художникът Борислав Испорски, с неговата неизменна усмивка, останал ми верен и топъл приятел и до днес, ветеринарният лекар Стойне Тодоров, неговият приятел д-р Любомир Павлов, историкът-журналист Денчо Митев експанзивните младоци Ангел Байрактарски, днес прокурор, и Румбата, готвачът-виртуоз от тогавашния легендарен ресторант „Москва” – Стоянчо, автомобилният инструктор Данчо Кюркчиев, вечно усмихнатият Иван Цветков - Ванката, неврологът д-р Кюркчиев, бай Цвятко Харизанов, да, онзи сладоледаджия с онова човече-кланящо се почтително на поредния клиент … - това бяха чисти в любовта си към любимия отбор мъже и юноши, те не осребряваха за нищо на света своята обич, не търсеха облаги, дори и помисъл нямаха за това, те обичаха синия цвят, те бяха просто люде-левскари и в душата си…
Тези хора, а и още неколцина около тях, бяха моята общност, моите роднини, моите най-близки същества, които в един от най-трудните моменти на моя живот бяха и моето упование, и надежда, и радост…
Представяте ли си – по ирония на съдбата попадаш в едно абсолютно непознато до този момент за теб място, попадаш на улицата – сам, без познато лице, без надежда…
Но с „Левски” в сърцето си.
И всъщност това се оказва твоето спасение!
Защото изведнъж, без дори до този миг и да си предполагал, че тези хора съществуват, ти ставаш приятел с тях, само заради това, че си левскар. И те безкористно, само защото сте привърженици на един и същи отбор, са готови да ти окажат помощ от каквото и да е естество.
Сега – вече наближаващ шестдесетте години, мога да кажа убедено – най-добрите ми, най-верните ми, в тази иначе невярна наша България, приятели, спечелих чрез общата ни обич към „синята” машина.
Тази неистова, понякога стигаща до маниакалност обич към един футболен отбор в ония години, когато светът бе затворен за нас, българите, бе източникът и на малките ни, но неподправени и дълбоки радости, ония мигове на усещане за все пак истински изживян живот и радост от земното ни съществуване.
Нима някога, дори и да имам десет живота, биха се повторили ония невероятни тръпни мигове на спонтанна, неподправена и дълбока като планински извор радост, която избухваше сред нас, представителите на „синята” общност на нежните, когато любимият отбор спечелеше поредната си победа?
Обикновено ние тръгвахме с няколко коли от Кюстендил към София, Перник или Благоевград – там, на стадионите, където играеше нашият „Левски”.
Тръпката се раждаше още от уговорката предния ден, събирахме се на нашето място – там, пред павилиона на РЕП в центъра на Кюстендил, в подножието на прочутия хълм Хисарлъка. Под завистливите погледи на „червените” привърженици ние, усмихнати, предвкусващи идната радост, се уточнявахме – бавно, така-а-а, с една неподражаема наслада, до последния детайл за утрешното пътуване-пътешествие…
О, тогава нямаше по-щастливи хора на този свят от нас, нямаше тогава по-щастлив човек от Гената!
Този едър, попрегърбен мъж, останал за мен еталон на безгранична любов към „Левски”, стар ерген, живеещ сам с възрастната си майка, тогава бе в стихията си. Той ходеше напред-назад като замаян, но с достойнство, пушеше хубаво, така-а, с настроение и респект играеше цигарата му под къдравия, малко поопоскан и поръждавял мустак…
- Ей, да сте точни - все повтаряше Гената, обръщайки се към нас, останалите - да не забравите часа, че трябва навреме да отидем, да вземем билети, да седнем на трибуните…
Да, това бяха ония истински мигове на Гената, късовете време, когато той се усещаше…човек.
Толкова незабравими мигове… Толкова мачове…
Ще си позволя сега да споделя с вас няколко думи само за един от тях.
За този мач, чудо на чудесата, ние … закъснявахме.
Причината бе необикновена – на срещата не идваше… Гената. Усетихме, че нещо лошо има.
Аз хукнах към тях.
Гената иначе бе особен характер, саможив, трудно разкриваше, дори и пред нас, неговите най-близки приятели, неща от личния си живот. Така че за първи път отивах в дома му. И когато звъннах на вратата на апартамента му, дочух кашлица – дълбока, болна кашлица…
Ясно, Гената имаше проблем със здравето.
Така и се оказа.
Той седеше, подпрян на масата, пред него бе разтворен старият му, оръфан портфейл, от който, личеше си, бе извадил преди мигове стара, с пожълтели краища снимка на…Гунди… Да, на големия Георги Аспарухов…
- Как няма да дойда – пресрещна ме той – Само малко посъбирах сили, че нещо ме присвива…
Посъбирал сили… Та той цял се тресеше…
После Гената погали, сякаш баща гали новороденото си отроче, снимката …
Винаги ще помня тези мигове. Там, в бедния апартамент на моя приятел, самият той, един самотен иначе, болен, тежко болен вече възрастен човек, застанал сякаш пред икона…
Гената погледна пак снимката, устните му се раздвижиха и… стана.
И тръгна.
Стоях, мълчах.
После и аз тръгнах след него.
Тогава за първи път закъсняхме за мач. Но никой не протестираше. За зла участ противникът на „Левски”, „Локо”/София/, ни поведе на стадион „Васил Левски”. Тежък мач, както се казва – закучи се… А пък и едно време – сняг, мокър и лепкав…
Ние вече се бяхме духом предали. Не играеха добре нашите. А и съдията как подпираше локомотивци… Да, май този път нямаше да има радост…
Но Гената не мислеше така. Той всъщност нищо не казваше. Но лицето му, макар присвито от болката в корема, а и от негативния резултат, все пак излъчваше надежда. А ние я познавахме тази негова надежда. И тя все още ни поддържаше поизлинелия вече дух. Да, нямаше начин да не победим!
Така и стана. Към края на мача нашите се вдигнаха на щурм – гол, втори…
Тогава се обърнах.
И изтръпнах – Гената, застанал прав, сияеше. Представяте ли си – възрастен, в цял ръст човек, без горна дреха, свалена по всяка вероятност в промеждутъка между головете, във вълмо от сняг, със снежинки и по гъстите вежди – същински дядо Коледа…
И една отворена широко-о-о, ама толкова широко-о-о уста…
И един вик – така-а, отвътре, от най-дълбокото – Хо-хо-хо…
И нямаше следа нито от треската, нито от кашлицата, нито от страданието по лицето му…
Тогава аз разбрах, че един човек може в своя живот да достигне до най-пълното сливане с радостта от живота…
Да, радостта от живота…
Всъщност така и си представям надгробния знак на лобното място на Гената – фигурата на един изправен, устремен в полет човек, със сияещо лице и едно „хо-хо-хо”, идващо от широко отворената му уста…
Нашият Гена… Този почти анонимен привърженик на любимия ни отбор, чийто паметник винаги ще е в сърцата ни.
Тук бих искал да направя едно отклонение.
Сега, вече от години живеещ в Париж, виждайки и усещайки на всяка крачка как французите умеят и най-незначителното събитие в своя живот да превърнат в радост от мига, аз разбирам, че по онова време, без да съм и знаел, без да съм и предполагал, аз всъщност съм преживявал най-хубавите мигове от своя живот.
И то благодарение на „Левски”, благодарение на своите приятели от „синята” общност на нежните… И най-вече – благодарение на Гената. На този иначе невзрачен, със сивичък и постен животец кюстендилец, който обаче ми показа силата на съпреживяването, на сливането с една идея …
Затова за тях, моите левскари от Кюстендил, е тази моя благодарност, изразена в този текст.
Приемете я, приятели, със сърцето си! И не само заради нас, заради оня почти еднообразен соцживотец, който все пак живяхме и май продължаваме да живеем. Но и заради Гената, заради „синята” памет, закодирана в онова негово лобно място, което май никой от нас вече не помни и не знае в кой край на кюстендилските гробища е. Но носи и ще носи, докато и ние сме на тоя свят, а може би и отвъд него, в сърцата си.
Заедно с фигурата …
Да, фигурата на изправен човек, устремен в полет…
Димо Райков
Париж
Няма коментари:
Публикуване на коментар