ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"

ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"
(за повече информация кликнете върху снимката)

събота, 19 октомври 2013 г.

МЛАДОСТТА НА ФРАНЦИЯ УДАРИ ПЛЕСНИЦА НА РОДИТЕЛИТЕ СИ

ПАРИЖ ДАВА ТОНА!
надпис на метростанцията на парижкото кметство

Страната на Волтер и Дидро отново е разлюляна – заради едно ромче от Косово и едно арменче…

Посвещавам на всички приятели, които имат добро усещане към мен и моите книги, на тези, чиито сърца все още не са се превърнали в парчета лед

Това може да стане само във Франция!
Франция ври и кипи от ден-два…
И то заради кого – зарази едно ромче, ами, циганче, направо ще кажем ние, българите. Да, заради 15-годишната Леонарда от Косово, която заедно с родителите си и останалите пет деца на семейството й бе експулсирана обратно в родината си след 4-годишно пребиваване тук. Съдбата на Леонарда бе последвана и от тази на младия Качик, така го назовават французите, но по всяка вероятност това е Хачик, арменчето, което също бе изгонено от Франция.
Улиците на Париж се изпълниха – изведнъж, спонтанно от… деца-съученици на изгонените!
Медиите „загряха” от откритите, направо в сърцето слова на младостта на Франция – ние искаме да живеем свободно, с нас да бъдат нашите другарчета от бедните страни, какво са виновни те, че са се родили там… Каква смелост, какъв бистър ум, каква толерантност, каква мисъл за ближния…
Намирам се на прочутия парижки площад „ Насион”, гледам как се стичат от всички страни гимназисти, някои носят набързо надписани на ръка лозунги „Върнете Леонарда!” и сърцето ми изтръпва – възможно ли е този „урок”, даден от децата на родителите им, да бъде реалност някога в България? И то в момент, когато възрастните във Франция открито увеличават подкрепата си за националистите на онази жена от Марсилия…
Оставям тази мисъл, защото вълните пред мен се разлюляват – да, няма смърт на демокрацията там, където има… усещане за демокрация! И то във все още невръстните, тоест, в бъдещите граждани на Франция. Които за пореден път издържаха своя изпит по патриотизъм, родолюбие, усет за гражданско общество… Понятия, които, за съжаление, толкова са девалвирали в моята родина, че понякога изпитвам срам и тъга – кой и как е орисал българина да мрази?
Цял живот да живееш с усещането за омраза… Омраза към ближния, към другия, към себе си дори…
А живее ли се единствено с омраза?
Вълните на младостта на Франция срещу мен избухват, разлюляват се…
Да, общността на нежността в една истинска демокрация, в една наистина нормална страна…Където хората знаят, те още от деца са така възпитавани, че животът на човека му е даден един-единствен път, че никой не е отговорен нито за името си, нито за родното място, където се е родил, че всеки има право поне на глътка радост от живота, че никъде в света няма „заплюта” моя и само моя територия, че земята е на всички хора…
Онзи ден внучката ми имаше рожден ден. Приятели от училището й подарили книжка за Лили, да, за крокодилчето Лили, което е от друга страна, от бедна страна, където децата трябвало да работят по цял ден, да помагат на семейството си за изкарването на хляба… И семейството на Лили тръгва към другата страна, където децата ходят всички на училище, където те играят, веселят се… Чете моята 4-годишна внучка Диянка за съдбата на Лили, ляга и заспива, стиснала чудната книжка… И се усмихва милото дете, в съня си, в съня на ангелче, тя всъщност се докосва до Лили…
Да, колко мъничко, но овреме, се иска, нали…
Да, наистина няма смърт на демокрацията, когато има порив на младостта. Когато децата дават „урок” по демокрация и човещина на родителите си…
Преди месец-два за първи път в живота си видях и усетих тъй наречения отлив и прилив на океана. Лежиш на плажа и чуваш плисъка на вълните до теб, не разбираш как заспиваш. Събуждаш се, търкаш с очи – ама къде е водата? Водата е на… километър-два навътре, тоест, „избягала е”… След няколко часа изведнъж същата тази „избягала” вода се завръща, връхлита те…
Да, тази понякога изчезваща, но винаги връщаща се вода на демокрацията във Франция, в нормалната страна, където крокодилчето Лили има шанс да живее като човек, да се порадва, поне за мигове, на живота…
Ех, този наш толкова кратък, но и толкова дълъг живот… В който просто ние, българите, забравихме да се обичаме. Поне себе си… да обичаме. Да, най-трудното нещо за „учене” за нас в този наш свят – да обичаш себе си…
Внимание, приливът идва…
Наистина ли…

Димо Райков
Париж
18 октомври 2013 г.

Няма коментари: