ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"

ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"
(за повече информация кликнете върху снимката)

четвъртък, 22 май 2014 г.

ЧЕСТИТ ЮБИЛЕЙ! САМО "ЛЕВСКИ"!





Посвещавам този откъс от моята книга, подготвена за печат – „Левски”, моят „Левски”… - на всички онези левскари, които тази вечер ще изпълнят стадион „Васил Левски” и ще почетат паметта на „сините” герои, осъществили тази свята епопея на славното ни име!
По този начин и аз,  както и милионите левскари, пръснати  по света, ще бъдем заедно с вас, приятели, ще викнем в един глас – „Само „Левски”!
Честит свят юбилей! Да пребъде името ни славно! И да пазим като зеницата на окото си него, Пръстена, оня пръстен, без който бихме били мъртъвци приживе… Да пазим „синята” памет!
С левскарски поздрав:
Димо Райков
Париж
23 май 2014 г.



ПРЪСТЕНЪТ




В центъра на моето родно градче Малко Търново имаше едно удивително съоръжение. То представляваше  нещо като тонколона, от която по цял ден звучеше програмата на радио „София”.
Всъщност околното пространство  беше „заплюто” предимно за запалянковците. Когато имаше мач, и то от големите, тъй наречените дербита, още часове преди началото му площадчето се изпълваше с хора.
По онова време, времето на моето детство, в Малко Търново нямаше телевизия, поради простата причина, че не бе монтиран телевизионен предавател и тъй като градчето ни се намираше в една падина, нямаше как да се приема сигналът.
И единствената ни утеха бе „радиото”.
Да ден днешен от него съм запомнил прогнилите му ламарини, леко поръждавели по краищата…
Иначе звукът бе ясен, все едно, да, все едно говорителят, тогава всички го наричахме „коментаторът”, бе до самите нас…
Особено пък, когато той се казваше Митко Чуков. Е, този човек бе наистина легенда. Неговият любим глас присъстваше дори и в детските ни сънища – как само умееше изкусният коментатор да владее гласа си, да го забавя, после изведнъж да го усилва – и ние все едно гледахме на живо срещата…
Спокоен ли е гласът му, значи нещата се разиграват в средата на терена, има ли обаче опасност, той забързваше, а пък отбележеше  ли се гол, о, тогава гласът на Митко Чуков ечеше – гол, гол, гол…
И глухи да имаше, нямаше начин да не чуят…
И, естествено, привържениците на вкаралите гол избухваха във възторг, другите унило се свиваха…
После пък – когато другият отбор вкарваше топката в противниковата врата,  се разлюляваше  другата половина от жителите на планинското ни  селище…
Този мач никога не ще го забравя.
Играеха любимият ми „Левски” и „Славия”, това бе най-старото столично дерби.
В тази среща нашите загубиха. „Белите” имаха тогава един играч – Мишев, той все ни огорчаваше. Така стана и сега…
- Топката е у Мишев, внимание, удар – гол, гол, гол…
После ние натискахме, натискахме, но…
Колко положения изтърваха тогава нашите…
И в един момент, в изблик на напрежение ли, на гняв ли от пропуските, един от съгражданите ми, батко, у когото бях забелязал, че има на ръката си един великолепен пръстен с емблемата на „Левски”, оная, нашата си, синьо-жълта-червена емблема, с  годината на създаването ни – 1914, го изсули от ръката си и го запокити ядосан…
Нещо ме удари – право в сърцето – та как може толкова хубав и толкова „син” пръстен да се запокити като ненужна вещ?
Мачът свърши. Загубихме.
Както винаги при загуба аз плаках – дълго, с изтръпнало сърце, там, проснал се по очи на една от пейките в градската градина…
После станах и унило тръгнах към къщи. За последно хвърлих поглед към „радиото”.
И изстинах.
Сетих се за мига, когато оня батко бе хвърлил ядосан пръстена си, да, оня пръстен, с гравираната върху облата му част емблема на моя отбор…
Започнах да търся…
Нещо проблесна на последните за деня лъчи на силното все още слънце.
Подскочих по инстинкт, да, там имаше нещо…
И това нещо бе…  Да, пръстенът…
О, ама оня, любимият пръстен…
Взех го разтреперан, притиснах това свещено за мен парче от алуминий до разтуптяното си сърце.
Да, ами как така ще оставя аз това скъпоценно нещо, този символ на любовта към „синия” отбор… Как ще го оставя захвърлен  и никому ненужен?
И хукнах към къщи.
Баща ми, още щом ме видя, ме „посрещна”:
- Какво е това?
Нима можех да излъжа?
- Ами, пръстен…
- Не е на теб, нали?
- Не е.
- Защо тогава си го взел?
И шамарът на татко ме „хвърли” в единия край на стаята.
- Защо бе, тате… - плачех беззвучно - че то аз не съм го откраднал, знаеш, че и чужда игла не мога да взема, просто го намерих, беше захвърлен, а можех ли да го оставя в праха…
- Веднага да го върнеш! – гласът на татко бе леден – Не искам чужда вещ вкъщи. Ние сме бедни, но от честен род.  Аз така знам още от прадядо ти - да откраднеш, това е най-голямото престъпление. Това трябва и ти  да го знаеш за цял живот! Да го предадеш на твоите деца, а те – на своите…
И аз, с изцапано от сълзите лице, се отправих обратно към „радиото”. За да изпълня татковата заръка…
Оставих пръстена на същото място.
И пак тръгнах за дома.
Но  се спрях. Сърцето не ми даде да продължа. И се върнах.
И го взех – него, пръстена…
И за първи и единствен път в своя живот аз излъгах татко.
Аз „откраднах”…
Но запазих пръстена.
Запазих името…
Запазих любовта си, запазих мечтата си… Своята „синя”, необикновена, пареща сърцето и въображението  ми мечта… Оная все още неосъзната, но властна мечта по нещо друго, по нещо хубаво, тръпно, непознато и толкова, ама толкова силно… Мечта-порив  по нея, Свободата…  Която се намираше там нейде, отвъд планината…
И до ден днешен аз го пазя – него, пръстена.
И в миговете, когато съм обезсилен, а те никога не са малко в този наш български живот, когато зная, че няма да има за мен и капчица помощ отнякъде, аз, вече мъжът на почтена възраст, отново се превръщам в онова босоного дете – и отивам, и взимам пръстена, и впивам очи, за кой ли вече път, в него…
Да, беше, а и продължава да е,  иначе нищо и никакъв
пръстен, купен по всяка вероятност на поредния панаир-събор от циганска сергия за стотинки.
Обикновен пръстен от алуминий, с гравираната върху повърхността му любима емблема…
Обикновен ли…

Димо Райков
Париж
23/24 май 2014 г.


Няма коментари: