ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"

ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"
(за повече информация кликнете върху снимката)

петък, 8 ноември 2013 г.

КАК ФРАНЦУЗИТЕ СЕ ОТНАСЯТ КЪМ ... КЛОШАРИТЕ



/ Това е текст от моята книга" Париж, моят Париж...", чието първо издание бе публикувано още през 2006 година. Казаното от известния журналист Александър Еро за бездомниците в Париж, които според официални данни са 141 500 души към края на миналата година, а в действителност са с пъти повече, би породило доста размисли и днес у нас, българите... Това са думи за състраданието, за солидарността, за... човешкото в човека... Неща, които толкова ни липсват, нали .../

Александър ЕРО: „ЯВЛЕНИЕТО „КЛОШАРИ” Е ВИК КЪМ СЪВЕСТТА НА ПАРИЖАНИ …”
------------------------------------------------------------------------------------------------

Красивата и модерна сграда на Радио Франс често радваше очите ми, тъй като се намираше недалеч от едно от моите любими места в Париж.
Слизайки веднъж от площад „Трокадеро” по посока на Сена, аз се оказах на много красив, достолепен мост – „Бир Хакем” – не бях виждал подобен мост, покрит, с уникална изработка и украса - а по покрива му се движеше влакчето на метрото. По средата имаше площадка, от нея се откриваше чудесна за фотографите гледка към Айфеловата кула, която от тази позиция изглеждаше толкова "срамежлива"…
Какво беше обаче учудването ми, когато прекосявайки моста, аз се озовах на една невероятна алея – на табелата в нейното начало пишеше – „ Алея на лебедите”. Наименованието ме впечатли. И тръгнах по нея,и ме пое красотата… Пожелавам на всеки мой читател да посети това вълшебно място. Тук светът е друг. Все едно си попаднал в едно безвремие… Самата алея се вклинява в средата на Сена, от двете страни на пътеката от земя тече водата на красивата река. В началото на алеята – мостът „Бир Хакем”, а в края – площадчето със Статуята на свободата, откъдето пък човек може да докосне най дълбоките води на Сена… Да, не се чудете, това наистина е Статуята на свободата – символът на Америка. Е, с малка разлика – това тук е копие…
Историята на тази световноизвестна творба е доста интересна. Нейни автори са скулпторът Бартолди и… Айфел. Двамата са я подарили на гражданите на Ню Йорк. Американците, досущ като парижани, в началото посрещнали статуята „на нож”. По-късно тя става символ на САЩ…
Странна съдба, нали – да създадеш два шедьовъра – и двата да бъдат в началото отхвърляни от общественото мнение, а след това, забележете, и двата да се превърнат в символи на две от най-великите в света държави. Е, ако в това няма пръст Бог…
Признателните нюйоркчани правят копие на Статуята на свободата и го изпращат в Париж. И ето днес посестримата на великата Статуя на свободата се извисява в единия края на Алеята на лебедите – точно срещу сградата на Радио Франс.
Имах редкия шанс да прекрача прага на това сърце на френската журналистика в един прекрасен майски ден – творческата атмосфера се бе утаила дори в коридорите, във всяко кътче на многобройните студиа, където работеха на пълни обороти делови, но същевременно любезни колеги. Чистотата бе невероятна, а за техниката да не говорим… Предаванията започваха без увертюра, уговорки или тем подобни журналистически хватки – още от първата секунда – направо в целта.
Така всъщност започна и предаването на моя приятел Александър Еро, с когото месец преди това се бях запознал на Салона на книгата. Там Радио Франс имаше няколко изнесени открити студиа, в едно от които водещ бе Александър. Тогава този сравнително млад човек ме впечатли с начина, по който водеше разговора с неколцина събеседници наведнъж – деликатно, почти недоловимо прекъсване – просто с една фраза той правеше „мост” от единия към другия събеседник - беше удоволствие да се наблюдава майсторството на този водещ френски журналист.
Предаването на Александър, на което той е продуцент и водещ, се нарича „ В сърцето на събитието” и се излъчва директно всеки вторник по радио „Франс Култюр” от 15 часа.
Този път темата бе „ Ирландската революционна армия”. В първата част бе излъчен документален запис на ББС – потресаващи уникални свидетелства на ирландски затворници. Във втората част Александър разговаряше с един от най-големите специалисти по темата. Цялото предаване представляваше изповед, събрала в себе си една огромна болка от нарушената хармония в света. Александър и неговият събеседник по време на целия разговор не си позволиха нито една дума, с която да изразят оценка или лично мнение, те просто даваха различните гледни точки, пречупени през съдбата на отделните участници от двете страни на „барикадата”. Никой от тези участници – било от ирландска или от английска страна, не потърси вина у другия, липсваха обидни квалификации или ехидни подмятания – всеки търсеше отговор преди всичко като че ли вътре в себе си. Една покъртителна, дълбоко психологическа изповед, едно предаване, осъществено от един наистина талантлив представител на водещата френска радиожурналистика.
През тези няколко минути аз, българският журналист със стаж близо 30 години, признавам си, разбрах какво значи силата на информацията, на правото да бъдеш информиран…
-----------


„Сега се намираме в едно от студиата на Радио Франс, а такива студиа тук, както сте забелязали, има много. И от всяко се излъчват рояк емисии… В радиото на щат работят три хиляди и петстотин души, два пъти повече са колегите, които идват от време на време. Често в тази сграда се събираме по около десет хиляди души и тогава Радио Франс се превръща в един същински кошер. Радиото, към което е моето предаване, е „Франс Култюр”, то е по-специализирано, предимно в областта на културата, но културата в широкия смисъл на думата – аз например правя предавания за културата в Париж.
Знаете ли, ще Ви призная нещо – аз съм взел стотици, хиляди интервюта от най-известни хора в света, но не обичам да бъда техен обект. Вие сте изключение – дърпах се, но Вие ме „победихте”…
Питате ме, ако човек е за два-три дни в Париж, какво трябва непременно да види, за да усети най-добре атмосферата на града? Много е трудно – аз самият току що се върнах от Шанхай, където прекарах цели 14 дни като турист – беше ми много трудно да разбера къде да отида за тези две седмици. И в крайна сметка не успях да видя дори и минимума.
Затова на Париж трябва да му се отделят много повече от два дни. За толкова кратко време трябва да се разгледат, и то набързичко, най-интересните неща, тоест символите на Париж – непременно Айфеловата кула, от която се вижда най-широката панорама на Париж. Монмартр също трябва да се посети, аз самият съм едно дете на Монмартр. Този уникален квартал абсорбира в себе си цялата стара култура на Париж – всеки камък, всяко дърво там е докоснато от Бога… Аз обожавам една от най-старите църкви на Париж от ХІІІ век – известната базилика „Сен Пиер”, тя е затулена от „Сакре Кьор”, но трябва непременно да се разгледа.
Знаете ли, туристите в по-голямата си част са все около площад „Тертър”, който е едно великолепно място, но почти никога не отиват в покрайнините на Монмартр, там, където живеят хората… И въпреки че парижани вече, в по-голямата си част, живеят в покрайнините на Париж, поради скъпотията в центъра, все още има една душа в града и специално в Монмартр и малките квартали на Париж – там, където, Димо, исках да Ви поканя на Празника на съседите в Монмартр, за да видите как живеят истинските парижани. Хората винаги имат нужда от топлота, от едно добро отношение помежду си, истинските парижани знаят силата на добросъседството и затова от векове съществува този Празник на съседа.
Той представлява нещо като сбирка на съседите – в определения пролетен ден всеки парижанин изнася от къщи нещо за ядене и почерпка във вътрешните дворове. Идеята е всички хора да се опознаят. Тук искам да кажа и няколко думи за тези така наречени вътрешни дворчета, които са неотменима част от традиционната атмосфера на стария Париж. В нашия град преобладават старите сгради, които са от почти столетие – но те са така поддържани, че биха им завидели много супермодерни жилища. Парижани боготворят тези свои вътрешни дворчета, те са част от семейството им, целите са потънали в зеленина и цветя – едни малки райски кътчета…
Има един квартал, който аз много харесвам – той се нарича „Златната капка”. В него живеят много и различни етноси и това от една друга гледна точка е просто богатство за Париж.
Ето че стигаме и до нещо, което не е много привлекателно, но което също е Париж. Става дума за тези емигранти от различни етноси, които живеят при много бедни условия. Не може да се говори за гето, но все пак условията при тях са страшно трудни. В тези квартали живеят африканци, от Средния изток, Магреба и тяхната бедност е свързана с различни проблеми, тя често ги довежда до наркотиците. Те живеят в жилища, които са много лоши… Но така или иначе това е автентичният, космополитният живот на Париж - затова трябва непременно да се мине през този квартал „Златната капка”, за да се усети и тази атмосфера, която също е част от атмосферата на богатия град.
Аз съм журналист и съвсем естествено е да ме привличат квартали като Монмартър и „Златната капка”, както и ония явления в града, които не са от неговата витрина. Париж е великолепен град, но това съвсем не значи, че той си няма и своите проблеми.
Сигурно сте забелязали, че тук има много клошари.Тяхното присъствие, според мен, е основният скандал във френското общество. Защото зад всеки клошар се крие едно човешко същество с различна съдба. В същото време има разни определения за тези, които живеят на улицата, както и различни обяснения за причините, довели ги до този начин на живот. Всеки от тези хора си има своя съдба и затова ми е трудно да говоря за тях като цяло – например има голяма разлика между тези клошари, които са пристрастени към наркотиците и които живеят поради тази причина на улицата и техните събратя, които са си загубили работата или семейството.
Някои са станали клошари, защото имат много дългове, други пък са се развели и преживяват шок – тези хора се принуждават да отидат да живеят на улицата… Виждате ли – има голяма разлика между тях и другите, които консумират дрога и са на улицата, защото не могат да си я набавят и нямат друг начин на съществуване.
Има една хуманитарна асоциация – „Лекари на света” – която се занимава с бедните особено през зимата. Тя помага на ония хора, които имат най-насъщни проблеми – дават им храна, а когато е студено – и палатки, за да могат бездомниците, които ние наричаме „корабокрушенците”, да преживеят най-студените дни и нощи. Да, тази зима бяха раздадени много такива палатки. От една страна, по този начин се помага на бедните хора, от друга – тези палатки имат и послание да събудят съвестта на парижани. Защото малко странно е чувството, което те спохожда, когато бързаш да се прибереш в топлия си и уютен дом и изведнъж пред очите ти изниква покъртителна гледка – направо на улицата, в снега и калта, лежи човек…
Тези палатки през зимата бяха навсякъде – и на изхода на метрото, и по брега на Сена, и в най-различни страшно бедни места, изоставени сгради… И минавайки покрай тях, поне хората, които имат сърце, си казват в момента – ужас, как може така да се живее…Тези палатки всъщност са един своебразен вик към съвестта на парижани. И това наистина е така. И аз забелязвам как, виждайки тези палатки, парижани се променят, тяхната съвест се пробужда… Защото е много жестоко това – да си свидетел, да виждаш с очите си, че дори и в един от най-богатите градове в света има хора, които живеят в подобна мизерия…
Забелязали ли сте колко неудобно се чувстват богатите, когато срещнат беззащитно същество, което предизвиква съжаление? Интересно е да се позамисли човек кое всъщност предизвиква подобно усещане…
Разбира се, съществува огромна верига от солидарност – има много асоциации и хора, които се грижат за бедните и които все пак мислят за тях. Но аз тук говоря и за нещо друго – за пробуждането на съвестта, за чувството за вина у богатия, че все пак и той има някакъв дял за чуждата несретна съдба…
Но нека малко да сменим темата. Да Ви кажа още нещо за себе си. От 24 години работя в радиото, имам дете, но като много парижани не съм женен. Детето през половината време е при мен, след това при майка си. Някои говорят, че това е проблем, но аз мисля, че когато родителите са достатъчно интелигентни и имат разум, този тип френско семейство е нещо напълно в реда на нещата. Като мен мислят по всяка вероятност и много други французи, защото този начин на живот е доста разпространен. И нещата, казвам го от личен опит, се получават доста добре.
О, ето я и нашата красавица, Айфеловата кула – да, погледнете я…Късметлия съм, нали – та аз я виждам всеки ден оттук, от прозорците на моята стая. Имал съм и шанса да водя емисии под нея – усещането в подобни мигове е несравнимо. Да, Айфеловата кула е една голяма красавица – една достолепна и красива дама, а мястото около нея е магическо. Историята около кулата показва обаче и това, че ние, французите, не винаги сме отворени към техническия прогрес. Знаете, че Айфеловата кула в началото е била посрещната с неодобрение – много парижани, и то известни люде, не са искали тя да бъде на днешното й място. Била е наистина разглеждана като много грозен обект, но след години тъкмо този „уродлив цирей” стана символът на Париж… Аз обожавам прекрасния филм „Последно танго в Париж” – това го казвам между другото, защото Вие ми приличате на Марлон Брандо, а и може би си спомняте, че действието се развива тъкмо около Айфеловата кула…
Срещата ви с Азнавур, а и с останалите хора, за които ми разказахте, е голям шанс за Вас, голям късмет. Като колега Ви завиждам, защото зная какво значи да се срещнеш и разговаряш с такива хора, дори и за няколко мига, в град като Париж.
Пожелавам Ви възможно най-големия успех на Вашата книга. Аз съм сигурен, че тя ще бъде много добра, защото усетих, че Вие я носите в сърцето си…”

Няма коментари: