ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"

ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"
(за повече информация кликнете върху снимката)

петък, 29 ноември 2013 г.

„ПАРИЖ, МОЯТ ПАРИЖ...” ИЛИ ЗАВРЪЩАНЕТО НА ДИМО РАЙКОВ

НАПИСАНО ЗА МЕН ПРЕДИ ... СЕДЕМ, ДА, ЦЕЛИ СЕДЕМ ГОДИНИ...

Статия на литературния критик Катя Зографова по повод представянето на творбата на Панаира на книгата в Националния дворец на културата – София, 15.12.2006 г.

/ Публикувам отново този текст, защото въздухът вече е критично наелектрилизиран от виковете и показните и бездарни удари в гърдите на новите-стари тарикати, на новите-стари "борци", присвоили си правото те, и само те, да бъдат водачите на народа.
Срещу тези същества, преди бащите, сега синовете им, винаги се е бунтувала моята душа. И които безпогрешно разпознавам, дори и по мириса им, цял живот...
Да, усещането за памет... Онова, което най-много е липсвало на моя народ...
Всъщност това е и повод да отправя, макар и закъсняла, какво да се прави, и аз съм българин, за най-важните и топли неща се сещам след време..., благодарност към литературния критик Катя Кузмова - Зографова за хубавите думи и преди всичко за усещането й на моята книга " Париж, моят Париж...", която тя наистина така "ориса",
че претърпя няколко преиздания и до ден днешен се радва на обичта на читателите и, разбира се, завистта на "приятелите"... И бе последвана от " BG емигрант в Париж", "55 тайни на Париж", тоест, стана факт моята трилогия за Париж, както и предполагаше критичката...
Благодаря на Катя също така и за възможността чрез нейната рецензия да "избухне" отново и споменът от онова наше "тръпно" време, когато бяхме толкова млади... И толкова... истински... И когато последното, за което мислехме, бе как и кога да "осребрим" своя порив към Свободата.../

хххххх

Разбира се, нямам предвид само завръщането на Димо от Париж, а голямото му завръщане в българската литература. Защото след 10 години мълчание това е първата му книга...
Нека отворя една носталгична скоба, свързана с живота ни в някогашния Клуб на младия писател, разбира се, внимателно наблюдаван и обуздаван „свише”... И затова паметно бе поведението Димово, когато през 1987 г., на ІV национална конференция на младите писатели той, като трепереше целият, но не от страх, а от тревожно вълнение, зададе страшния въпрос: „Защо се самоубиват българските писатели?” И изправи на едноминутно мълчание шашардисаните шефове, които се кипреха в президиума, заедно с нас, редовите млади писатели, които скърбяхме по своите безвреме отишли си събратя /Йордан Кръчмаров, Росен Босев/... Това спонтанно, младежки дръзко изказване наруши круто казионния сценарий. /Този миг е запечатан в сп. Тракия, бр.4 от 1990, заради което тогавашният редактор и настоящ издател на книгата Стойо Вартоломеев, си изпати/. Удивително е изреченото от Стефан Влахов-Мицов: „Спомням си как изтрещя като бомба изказването на белетриста Д. Райков на последната Национална конференция на младите писатели, посветено на всесилните тартори на литературата и формираните по техен образ и подобие техни наследници и каква стена от мълчание и страх израсна между него и приятелите му до този момент. Защото подло бе да си траеш, но и страшно – да се отделиш от огромната маса клакьори, ухажори и сеирджии”. Край на цитата.
Във всеки случай този епизод ни дава едно от обясненията защо Димо е успял в новата си книга да спечели доверието на французите със самото си излъчване. Дори потиснати и посмачкани от живота, ние, някогашните млади, носим искрицата на свободолюбието в очите си, гаврошовската весела провокация – в уморените си съждения за битието...
Вероятно тъкмо те са били разпознати от обитателите на Града на свободата – Париж и затова затворените и забързани първенци на космополитния град, са му дали частица от времето и от душите си...
Разбира се, ако отново върна лентата назад, трябва да призная, че тъкмо това неумение да се скатаеш удобно в соца носеше в годините ред изпитания на писателя. Един от красноречивите факти бе, че макар поръчители за приемането на автора в Съюза на българските писатели да бяха безспорни авторитети като акад. Ефрем Каранфилов, Радой Ралин, Борис Христов и Йордан Вълчев, след гласуването документите му внезапно бяха... изгубени.
И това е само един от примерите. За перфидно, непряко изтласкване. Защото не бе удобно да бъде отстранен грубо талантлив и обичан творец като Димо Райков. За когото акад. Каранфилов, на представянето на книгата „Писма до мъртвия брат” /също издадена от „Хермес”/, бе казал недвусмислено, че тя е „сред най-хубавото, писано за смъртта в литературата”. И това са думи на най-добрия тълкувател на тази екзистенциална тема!
По подобен начин бяха посрещани всичките книги на Димо Райков – и дебютната му „Стълба от камък”, която бе обявена от редица известни литературни критици за явление в младата ни проза, и повестта „Жребият”, и сборникът с разкази „Мигът на невестулката”, и романът „Пансионът”, за който Ваня Бояджиева в рецензия, озаглавена „Разчупване на духовната Бастилия” писа: „Не бях чела нещо толкова искрено-съкровено и същевременно съдържащо в обобщен вид атмосферата на бездуховното тоталитарно време. Романът на Димо Райков „Пансионът” е оригинално явление в съвременната ни проза. Писан през 1987 г., той кисне няколко години в издателство „Български писател”, за да бъде отхвърлен, след това престоя още и в издателство „Народна младеж”, за да види бял свят едва през 1995г. Изглежда такива автентични изповеди с художествена стойност не са винаги добре дошли за определени кръгове.”
Странна е логиката, която свързва „Писма до мъртвия брат” с новата му творба. Ако първата е за смъртта, то „Париж, моят Париж” е преоткриване на живота. /Неслучайно една моя приятелка, която от години живее в Париж перифразира популярната фраза „Виж Неапол и умри” във „Виж Париж и заживей!”/
Веднага трябва да уточня, че Париж е един многолик град, който провокира творците от вси изкуства да пробват различните почерци при откриването му. Чрез Париж писателите проявяват своята идентичност. И наистина, ако се вгледаме в образите на Париж в българската литература, ще ни се стори, че става дума за различни градове! Един е Париж на виталната Багряна, друг е за девственика Н. Лилиев. Но най-неочакваният е Париж на Атанас Далчев от едноименната му стихосбирка от 1930 г. В нея Градът на светлината, както традиционно бива наричан Париж, е един „черен като въглен град”. И продължава мрачната,самотна, наранена словесна живопис:

Във този черен като въглен град
Ще бъде зимата наверно черна,
Незнайни – ангелите и снегът.
И ако слезе някога без жал
Жестоки ще го стъпкат със обувките си
Стражарите и проститутките.

Днес картината на бялото и черното като цветова атмосфера на градовете София и Париж са полюсно разместени... И в буквалния, и в метафоричния смисъл...
В книгата на Димо Райков дори интериорите на парижани и на българите в Париж, например ателието на Никола Манев, са мистично озарени, светят отвътре... Така както събеседниците му са люде на духа, огрени с вътрешна светлина. Нейно величество Светлината, както се изразява авторът... И само някъде в ъгълчето на паметта на Мони Якимов е скътана и една ведра България – българският евреин си спомня своята родина, която е напуснал тригодишен, като „цветна приказка”...
Е, днес България не е такава, уви. Тя е един „сив рай”, където сивата икономика и сивата действителност са убили многоцветието на живота.
Едно от големите постижения на тази книга е смелостта за паралелен прочит на френската и българската действителности. На френските и българските елити и техните политици.
Едните – шлифовани векове, сиреч не някакъв измислен псевдоелит, а надарени и патриотични личности, другите ... вие ги знаете – арогантни и безогледни политикани.
Два полюсни свята. Въпреки общото в темпераментите или културните ни традиции Иначе казано – ако французите са италианци в лошо настроение, то българите можем да бъдем определени като французи в ...летаргия. Загубили вродения си медитерански рефлекс на свободолюбие и страст към живота.
„Шан-з-Елизе“, Триумфалната арка, Айфеловата кула, „Нотр Дам дьо Пари“, Монмартр, „Мулен Руж“, площад „Пигал“... - в книгата на Димо Райков това са не само световни забележителности, но и територия на духа, на свободата, символ на любов и радост от живота...
В „Париж, моят Париж“ десетки парижани, сред които генералният директор на „Офис дьо туризм“ в Париж, директорът на пресцентъра и говорител на парижкото кметство, водещ журналист от „Радио Франс“, легендарният певец Шарл Азнавур, председателят на Съюза на писателите във Франция, кметовете на Монмартр и Венсен, съветникът на президента на транспорта във Франция, директорът на връзки с обществеността на прочутото кабаре „Мулен Руж“, директорът на Еротичния музей на площад „Пигал“, президентите на студентската асоциация „Еврофил“ и на асоциацията „Моите господари – бедните“, букинист, клошар... както и преуспели български емигранти, като професор Минко Балкански, художника Никола Манев, професор д-р Боян Христофоров, пластичния хирург д-р Дарина Кръстинова, политика Христо Чурелов, писателя и директор на единственото списание на френски език за България Тончо Карабулков, писателя Божидар Чеков, журналистката Румяна Угърчинска, директорката на единственото българско училище в Париж Анна Танчева, търговеца Мони Якимов... Всички те – на различна възраст, с различна професия и различен социален статус – разказват за себе си и за Париж, видян през техните очи. Така – щрих по щрих, те изграждат не само образа на Париж – Града на светлината, но и на френското общество с неговия бит, култура, изкуство, морални и философски принципи.
„Париж, моят Париж“ е книга, която е размисъл и за живота в две страни, които са толкова близки и същевременно така различни. Едната е Франция, всепризнатата люлка на демокрацията, а другата – България, която сега прохожда в това отношение.
Разбира се, Д. Райков не идеализира френските светове. Той вижда Париж ведър и жизнен /град на енергията!/, но съвсем не безпроблемен . Там са и хората-кобай, и клошарите... И те са негови изповедници, наред със Шарл Азнавур или говорителят на кметството на Париж...
Но не можем да не се засмеем тъжно, когато четем думите на нашия виден сънародник г-н Христофоров, който изтъква като един от проблемите на Франция – този на дългото живеене... А Н. Манев ги описва - 90-годишните французи - изпънати като струни, готови за скок... Сравнени с нашите тъжни и изтощени да се борят за оцеляване стари хора, това изглежда неправдоподобно и някак несправедливо...
Тази книга е извънредно амплитудна по своите персонажи и жанрови регистри. На пръв поглед тя е журналистическа, но в нея се усеща и перото на белетриста. Вероятно тя е само началото на една бъдеща ПАРИЖКА САГА? Това първо навлизане в Парижките потайности е много сполучливо – авторът е оставил да звучат автентичните гласове на поданиците на Париж, а не толкова своя писателски глас.
Когато я четем, можем да съставим и своеобразен туристически въпросник към читателите: наблюдаван от кое място, изгревът на Париж е най-красив? Къде в Париж дърветата цъфтят първи? Кое е единственото незастроено място в града? Каква е легендата за дверите на Нотр Дам?...
Книгата е и занимателна, и социално изобличителна.
Една жива, истинна книга, чрез която Димо Райков се завръша в българската словесност.
Както винаги – своеобразно – през Триумфалната арка на Париж – града на светлината, града на енергията, града на свободата, града на артистите!

Катя Кузмова - Зографова
15 декември 2006 г.
София
НДК

Няма коментари: