ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"

ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"
(за повече информация кликнете върху снимката)

понеделник, 30 януари 2017 г.

НАШИТЕ МЪРТВИ НИ ПАЗЯТ...


Вчера бе рожденият ден на моята майка Яна...
Да си призная - пропуснах го. Ние, българите, странно е това, помним и честваме датите на смъртта, но често забравяме деня на раждането на близките ни хора.
Но ето, видях току-що публикувано видео с тази песен от моя приятел Иван Ставратев, родом от странджанското село Стоилово, селото на мама и татко.
Какъв по-хубав подарък за мама, тази странджанска, българска мадона от чудесната песен "Янка на Петко думаше", изпълнена от бате Велко Велков, който преди много години живееше у нас на квартира, той тогава бе гимназист в Малко Търново, в нашето велико училище "Васил Левски", да, същото онова винаги близко до сърцето училище с вечния барелеф на най-чистия българин с онова изранено ляво око, което ние, учениците, винаги ще помним...
Това е подарък без цена и за моя татко, който знаеше и пееше стотици странджански песни заедно с мама, той я обичаше толкова, макар и почти да не показваше наяве това свое чувство.
Бате Велко често им пееше тази песен...А те - мама с вечното вретено, и татко, поразгорещен от чудната алжирка, на която бе голям майстор, бяха толкова хубави...
Затова сега аз отново ги виждам моите мили хора - те са там, Горе...
Да, виждам ги по възможно най-хубавия начин - със сърцето си...
Седнали са те, опрели глава о глава- моят татко Петко и моята майка Яна, двама честни до безумие души, които никога през живота си стотинка не си позволиха да вземат без къртовски труд, и слушат в унес песента "Янка на Петко думаше"...
Притиснати от мизерията, от това вечно "стоителство на утрешния ден", зациклили животите си в тази наша толкова хубава, но винаги откъсната и със злочеста съдба планина, чиято "висша" задача все бе да бъде граница между световете, те единствено с песента пътуваха из света отвъд.
Чуйте внимателно този иначе непретенциозен текст на песента. И ще усетите освен мъката по изгубения майчин дом, но и страстта за пътуване натам, натам...
Винаги съм се питал - как така у хора, които почти не бяха излизали от планината, за които отиването веднъж на години до окръжния град Бургас бе събитие, така бяха запазили вътре - в очите, но и в сърцето си, порива за полет Отвъд...Когато татко за последен път бе в къщата си, той извади изпод дюшека един списък с 425 души от Странджа, които са имали моите книги, кой една, кой две, кой всичките като Стоян Бакалов, Мария Бахчеванова и много други... Значи тези бедни хорица, повечето с тия геноцидни пенсийки са отделяли от хляба си, за да купят моите книги, да попътуват до Париж, оня Париж, тяхната мечта...
Да, какво ли сега му дума мама на татко, слушайки нейната и неговата песен? Какво ли...
Не, тя не му се оплаква. Нашите майки-мадони никога и приживе не се оплакваха. Дори и когато им бе "много лошево"...Никога не ни укоряваха. Само тихичко ни погалваха с очи и прошепваха - их, майка...И в това "их, майка" икаше толкова нежност, нежност и тъга...
Когато й бе най-тежко, мама само прехапваше устни...
Ех, това прехапване, което така се е запечатало в сърцето ми...
Мама и татко, като всички странджанци, като всички българи, криеха сълзите от болката си, мислеха, че да заплачеш е срамно, те криеха и радостта си, да не би някой да им завиди и за трохата човешко щастие, която понякога ги спохождаше...И на която те, милите, родените с орисията да бъдат цял живот бедни, имаха право като всяко живо същество, дошло на този наш свят...
Хора, живели винаги със свито сърце за себе си и с широко отворена душа за другите, особено за нас, децата...
Онзи ден дъщеря ми Яна се върна от посещение в Южна Африка. Тя е наследила страстта за пътуване от дядо си Петко, но докато той пътуваше с въображението си, то тя не се спира да обикаля планетата наяве. Париж не й е достатъчен, и все е ту в единия, ту в другия край на земята.Понякога се опитвам да й кажа - Янче, та ти живееш в най-красивия град-мечта в света, спри се, не ти ли стига...После се сещам за татко, за татковците-странджанци, за техния неизживян стремеж към пътуване отвъд планината се сещам, за винаги пълното кино "Тракия" се сещам, където всички - и млади, и стари, пътувахме из оня свят...
Сещах се и за негата, която се утаяваше по лицата на мама и татко, когато всеки ден, да, в три часа подир обяд, започваше емисията по радиоточката за нивото на река Дунав...
Да, сещам се за всичко това и за пореден път се отказвам да съветвам своята дъшеря. Всъщност така и едно време се отказваха да ме поучават и мама, и татко...
Сега Яна ни разказа за тайните на живота в тази непозната за нас страна. Южна Африка... Един нов свят, един различен начин на живот...Тя бе и стъписана, и очарована от преклонението на местното население пред смъртта, пред мъртвите им близки. Тези хора вярват с цялото си сърце, че те, близките им, които вече са отлетели, всъщност са техните ангели-пазители. И когато шаманът разхвърлил костиците от шепата си, той казал на Яна - теб те пазят, щит около теб са направили твоите баби и дядовци...Ти си вътре в кръга, на разстояние от теб са твоите проблеми, между тях и теб обаче са направили стена твоите баби и дядовци, те те пазят...
Да, духовете на мъртвите пазят живите...
Нашите мъртви...
"Шкафът бе от дъб
и не бе отворен.
Може би поради мъртвите
и може би поради хляба.
Много мъртви.
Много хляб."
Тези стихове са от чудесния поет Йожен Гийвик и са мото на моя роман "Писма до мъртвия брат", който написах в онова време на върха на своята 33 годишнина и който престоя в чекмеджетата на тогавашното пловдивско издателство "Христо Г. Данов", за да бъде издаден през 1993 г., а после преиздаден през 2008 г.от ИК "Хермес". Ето и думите, които са изписани на задната му корица:
"Казано е - живите затварят очите на мъртвите, а мъртвите отварят очите на живите...".
Да, нашите мъртви...
За които толкова се скъпяхме да отроним добра дума, когато бяха все още живи, най-милите ни хора, коите се притеснявахме дори да прегърнем и погалим нежно, да им кажем колко много ги обичаме...
А те, горките, и сега правят онова, което бе "солта" и на земния им живот - пазят ни, макар и от там, от Горе...
Сполай ви, мамо и тате! Сполай ви, странджански, български майки и татковци!
Чуйте още веднъж песента на бате Велко - "Янка на Петко думаше..."
Ех, мъко българска...
Димо Райков
Янка на Петко думаше Поял бе Тодор попил бе Наню на Станка думаше Георги на Донка думаше Дона на порта стоеше Изпълнител: Велко Велков
YOUTUBE.COM

Няма коментари: