КОЛЯНОТО НА КЮРАНОВ ИЛИ ФАЛШИВИЯТ РОЖДЕН ДЕН НА СДС ...
Истината за "революцията" в България, станала през 1989 година, казана от Илия Минев, който е българският Нелсън Мандела...
Да, истината е тъжна, много, много тъжна... Защото се подиграха с нас, отнеха ни живота, сега протягат ръце и към децата ни, после към... внуците...
Господи, какво избухване на надежди бе тогава...
Изтръпвам още от пронизващия студ на онзи митинг на 18 ноември 1989 година пред " Александър Невски".
Но изтръпвам и от омаята, утаена в хилядите лица около мен...
Още помня оня "взрив" на толкова непознат възторг при споменаването от страна на един от ораторите от трибуната на непознатите дотогава думички - дами и господа...
И как само се "люлеехме", как смятахме, че само след година-две, какво ти година-две, още утре, всичко ще се промени, всичко ще бъде демокрация...
А ето какво още тогава е било "планирано"... И отиграно до най-малък детайл...
От тях, тарикатите на прехода... Които в страна като нашата се възпроизвеждат непрестанно...
Прочетете парещото свидетелство, добре укривано и днес от "героите" на прехода, изказано от самия Илия Минев, лежал в затвора по онова време повече дори и от Нелсън Мандела...
Четете тези думи и...
И...
Да, и... пак продължавайте да гласувате и да се "разкъсвате" във Фейсбук за статуквото, което ни души и обезсилва от 24 вече години. 24 години заблуда... Е, тогава какъв народ сме? Велик, нали...
Да, "велик"...
Но хайде да прочетем истината...
"На 10 ноември чуваме с жената вечерта – Тодор Живков бил свален. А за мен – седмица след това, няма промени. Още идваха на празни приказки от ДС. По едно време престанаха. Няма и коли. А никой не идва да ме информира, че вече съм свободен човек...
Така и не смея открито да ида до гарата, защото имам чувството, че веднага ще ме задържат. Затова един приятел, който знаеше къде да чака с колата си, ме заведе в София.
На 18 се събра огромен митинг... Почнаха да говорят ораторите. Гледам плакат: „Искаме Илия Минев!” Наши приятели се подготвили, а аз нищо не зная. Търсят ме хора и ме заведоха до трибуната. Тъкмо да стъпя пред микрофона, който беше на по-висока платформа, гледам Кюранов. Вперил в мен един поглед, не ти е работа! Вика ми да не мърдам, така било наредено. И ми препречва пътя с коляното си. Казах си – уж общественик, журналист, а се занимава с работа на долнопробен полицай! Аз не исках да го слушам, но техните хора ме избутаха. На Петър Берон момчетата, с ленти, ме изблъскаха.
Отправям се към Вагенщайн, други ми го посочиха. Бях дочул, че били скарани с Тодор Живков, две години стоял в Германия. Казвам му: „Имате авторитет като виден партиен член, дайте ми възможност и аз да кажа две-три думи от името на НДЗПЧ”. Оказа се, че ме познавал, но не можело.
До него Петър Берон. Обръщам се по същия начин към него. И той – такова е нареждането, а и не съм се бил записал. Питам го дали ме познава – да, знае всичко, но не може да говоря. И вика милиция. Идва един капитан с други двама. Отзад някой ме издърпа, моите приятели се сборичкаха с другите. През това време изкарват от името на Дружеството да говори Воденичаров (Румен Воденичаров, бел. ред.). Казвам на Берон – как може да се допуска такова нещо! Пак – така е наредено! Георги Спасов и Петър Берон в очите ми го казаха: демокрацията е за нас, не за тебе! И Каракачанов, Петко Симеонов – същото! Само Блага Димитрова и Петър Слабаков не се обадиха. Така и не ме пуснаха до микрофона. Андрей Луканов бил наредил това.”
изповед на Илия Минев
Какво може повече да каже човек след тези думи...
Освен да замълчи. И да пророни сълза за изгубените си мечти, а и живот...
Да, онова коляно на Кюранов...
Коляното, символ на бг-демокрацията... Което все още, и май винаги, ще ни препречва естествения път напред към нормалния свят... Към истината...
Димо Райков
Париж
7 декември 2013 г.
Истината за "революцията" в България, станала през 1989 година, казана от Илия Минев, който е българският Нелсън Мандела...
Да, истината е тъжна, много, много тъжна... Защото се подиграха с нас, отнеха ни живота, сега протягат ръце и към децата ни, после към... внуците...
Господи, какво избухване на надежди бе тогава...
Изтръпвам още от пронизващия студ на онзи митинг на 18 ноември 1989 година пред " Александър Невски".
Но изтръпвам и от омаята, утаена в хилядите лица около мен...
Още помня оня "взрив" на толкова непознат възторг при споменаването от страна на един от ораторите от трибуната на непознатите дотогава думички - дами и господа...
И как само се "люлеехме", как смятахме, че само след година-две, какво ти година-две, още утре, всичко ще се промени, всичко ще бъде демокрация...
А ето какво още тогава е било "планирано"... И отиграно до най-малък детайл...
От тях, тарикатите на прехода... Които в страна като нашата се възпроизвеждат непрестанно...
Прочетете парещото свидетелство, добре укривано и днес от "героите" на прехода, изказано от самия Илия Минев, лежал в затвора по онова време повече дори и от Нелсън Мандела...
Четете тези думи и...
И...
Да, и... пак продължавайте да гласувате и да се "разкъсвате" във Фейсбук за статуквото, което ни души и обезсилва от 24 вече години. 24 години заблуда... Е, тогава какъв народ сме? Велик, нали...
Да, "велик"...
Но хайде да прочетем истината...
"На 10 ноември чуваме с жената вечерта – Тодор Живков бил свален. А за мен – седмица след това, няма промени. Още идваха на празни приказки от ДС. По едно време престанаха. Няма и коли. А никой не идва да ме информира, че вече съм свободен човек...
Така и не смея открито да ида до гарата, защото имам чувството, че веднага ще ме задържат. Затова един приятел, който знаеше къде да чака с колата си, ме заведе в София.
На 18 се събра огромен митинг... Почнаха да говорят ораторите. Гледам плакат: „Искаме Илия Минев!” Наши приятели се подготвили, а аз нищо не зная. Търсят ме хора и ме заведоха до трибуната. Тъкмо да стъпя пред микрофона, който беше на по-висока платформа, гледам Кюранов. Вперил в мен един поглед, не ти е работа! Вика ми да не мърдам, така било наредено. И ми препречва пътя с коляното си. Казах си – уж общественик, журналист, а се занимава с работа на долнопробен полицай! Аз не исках да го слушам, но техните хора ме избутаха. На Петър Берон момчетата, с ленти, ме изблъскаха.
Отправям се към Вагенщайн, други ми го посочиха. Бях дочул, че били скарани с Тодор Живков, две години стоял в Германия. Казвам му: „Имате авторитет като виден партиен член, дайте ми възможност и аз да кажа две-три думи от името на НДЗПЧ”. Оказа се, че ме познавал, но не можело.
До него Петър Берон. Обръщам се по същия начин към него. И той – такова е нареждането, а и не съм се бил записал. Питам го дали ме познава – да, знае всичко, но не може да говоря. И вика милиция. Идва един капитан с други двама. Отзад някой ме издърпа, моите приятели се сборичкаха с другите. През това време изкарват от името на Дружеството да говори Воденичаров (Румен Воденичаров, бел. ред.). Казвам на Берон – как може да се допуска такова нещо! Пак – така е наредено! Георги Спасов и Петър Берон в очите ми го казаха: демокрацията е за нас, не за тебе! И Каракачанов, Петко Симеонов – същото! Само Блага Димитрова и Петър Слабаков не се обадиха. Така и не ме пуснаха до микрофона. Андрей Луканов бил наредил това.”
изповед на Илия Минев
Какво може повече да каже човек след тези думи...
Освен да замълчи. И да пророни сълза за изгубените си мечти, а и живот...
Да, онова коляно на Кюранов...
Коляното, символ на бг-демокрацията... Което все още, и май винаги, ще ни препречва естествения път напред към нормалния свят... Към истината...
Димо Райков
Париж
7 декември 2013 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар