Откъс от книгата "BG емигрант в Париж" от Димо Райков
... И ето днес Нели, както и още стотици, хиляди български майки се борят с иначе нелекия живот в този огромен град, само и само по някакъв начин да подпомогнат своите деца и семейства, за да ги спасят от страшната мизерия в родината.
- Знаеш ли как всичко в мене плачеше, когато преди три години напуснах Варна? Питах се защо и къде отивам аз, вече петдесетгодишната жена? Но сега няма по-щастлив човек от мен, когато тръгвам към пощенския клон, от който изпращам на болния ми мъж и на сина ми поредната сума. В тези мигове забравям страшните несгоди, забравям мъката и сълзите, аз съм щастлива, знаеш ли колко съм щастлива…
Така ми говореше Нели, когато празнувахме 24 май край Париж …
Този спомен-картина ще остане у мен за цял живот – там, в оня салон-навес край Париж, седнали на една маса те – българските мадони – Нели, Христина, Грозданка, Стефка,Славка, Стоянка, Лиляна… (В дните, когато привършвах книгата, разбрах, че Лили е починала. Бог да я прости! Дни наред мъртвото й тяло лежало в квартирата й, докато най-накрая съседите разбили вратата…- б.а.) Сред тях – бат Рафо, неговите приятели-евреи Леон и Мони със семейството си и, естествено, моя милост… Тези мили български майки, бяха наизвадили коя каквото носи – и баница имаше, и кебапчета, кюфтета, разбира се и бутилка поморийска гроздова, която предвидливо бях запазил за този най-велик български ден – 24 май. Навън валеше обичайният парижки дъжд, беше доста хладничко, но ние бяхме стоплени от нещо, което с думи не можеше да се опише, нещо, което си е чисто наше, българско…
Беше празник, беше ни хубаво, но защо ли наоколо имаше и толкова много тъга? А когато на сцената излязоха децата на емигрантите в Париж, когато българската песен заля френската зала, едва сдържаните дотогава сълзи вече хукнаха свободно по тези мили лица. И тогава изтръпнах от оная светлина в очите на мадоните около мен – светлина, примесена с влага…
Да, българските в този миг не бяха тук, на френска територия – в този миг те бяха извън времето – там в оная прокълната, но родна страна, там, където бяха техните семейства, на някои децата и внуците им, гробовете на родителите…
Господи, на никого не пожелавам да съзре подобна картина, предизвикваща сподавен гневен вик… И една огромна, задушаваща те мъка. Кой и защо кара тези майки, вече на възраст, да бъдат робини в залеза на живота си, да перат, чистят и готвят на чужди хора и деца, вместо на своите внуци…
- Чак днес, и то тук, в Париж – говореше ми Нели – аз осъзнах как толкова години са ме лъгали безогледно в България управниците. Как са ме залъгвали, че всички трябва да затягаме колана, а те през това време за наша сметка са трупали, трупали богатства… Боже, как ни манипулираха, как ни възпитаваха в патриотизъм, в това, че няма нищо по-хубаво от България, а те през това време са си оплитали кошницата в чужбина. Сега техните деца и внуци имат огромни апартаменти в Париж, солидни служби, а аз се чудя къде да се подслоня, как да изкарам за наема… И най-страшното е, че и днес, вече парижани, те говорят назидателно – от България по-хубаво няма, вие, които бягате от там, сте мързеливи, родоотстъпници…
Няма коментари:
Публикуване на коментар