Току-що, мислейки си за Панаира на книгата в София, който се провежда в момента и на когото нямам възможността да присъствам, аз намерих в архива си един текст, който съм написал за усещането ми по време на последния Салон на книгата в Париж.
ПАРИЖКИЯТ САЛОН НА КНИГАТА - ОНАЯ ГЛЪТКА ВЪЗДУХ...
Като участник в тазгодишния Салон на книгата в Париж, "настройката" ми тези дни е в най-желаната от мен посока. Да усещаш мириса на книгата - това непреходно богатство на света...
Няма политика, няма "всезнайковщина", няма партизанлък, няма простотия, няма завист, няма злоба... Няма безизходица...
Има просто усещане... Усещане, че все пак в този свят има топлота, наивност, искреност, дълбочина, обич към ближния, състрадание, усещане за тленност...
Господи, та това са все неща, които в моята родина май вече са забравени и потулени... А без подобни усещания един човек, дошъл временно на тази земя, всъщност е приживе мъртвец...
Вървя из огромото пространство, населено с купища книги и стотици, хиляди писатели... И десетки, стотици хиляди читатели, от които почти всеки с пълна чанта току-що закупени творби...
Гледам огромните опашки за автографи...
Да, светът наистина понякога е прекрасен! Да, книгата никога не ще загине! Да, колко е хубаво, че на света има ... Париж... Париж на Духа, на Свободата, на човешката надежда, че в този наш временен и понякога толкова студен свят има и ... топлинка...
И потръпвам - усещам и с кожата си, че има едно странно за мен, българина, но обичайно за хората тук, усещане за родство между творец и читател, между интелигенция и народ...
И "рецептата" ми я даде приятел-французин. Ето я:
- Нормалният човек винаги обича пистателя, защото интелигенцията в нормалните страни е гаранция за това, че гласът на обикновения човек ще бъде чут. Политиците и интелигенцията са тези, които движат развитието на едно общество. А народът е техният коректив - избира ги, дава им властта, сключва с тях обществен договор. Но усети ли, че те не си вършат работата, особено често това е при политиците, той, народът, се вдига и помита тези негови слуги, които са го разочаровали. Това е нашата демокрация. И засега тя сработва. Особено, разбира се, с помощта на интелигенцията. Виж само какво море е пред очите ни, виж каква светлина има наоколо...
Вървя, слушам моя приятел... После разговарям с Жан-Клод Кариер, той ми казва, че очаква с голямо нетърпение новия си филм " Досието "Петров", с тематика и от България, после Татяна дьо Роне ми се усмихва приятелски, радва се, че и българите четат нейните книги, същото е и с Бернард Вебер... Дъглас Кенеди ме прегръща и кани да присъствам на дебата му за Жорж Сименон, говорим дълго с големия румънски писател Норман Манея, който сега живее в Америка, после продължавам темата за нашето общо минало с неговата сънародничка, известната и като писател, и като борец срещу режима на Чаушеску Микаела Гитеску, една рядко интелигентна жена, после съм поканен на коктейл на писателите от Конго ...
Редактор от голямо френско издателство се препъва в мен, то народ, народ..., после ми вика - извинявай, Димо... Е, какво по-хубаво от това да те познаят, да чуеш името си в този океан от писатели на "килограм" и хиляди, хиляди посетители...
И защо да крия - става ми някак си по-светло, по-тръпно...
И разтварям още по-широко гърди, а и сърце - тази красота наоколо трябва да се поеме... Дори и да е само частица от нея.
Да, радостта от досега с Нейно величество Книгата...
Да, глътката въздух ...
Няма коментари:
Публикуване на коментар