ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"

ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"
(за повече информация кликнете върху снимката)

неделя, 8 декември 2013 г.

Откъс от книгата „ BG емигрант в Париж” от Димо Райков

1200 ЕВРО ИЛИ ИСТОРИЯТА НА ЕДНА ВАРНЕНСКА МАДОНА В ПАРИЖ

Откъс от книгата „ BG емигрант в Париж” от Димо Райков

Името на Нели чух за първи път от героя на книгата ми „Париж, моят Париж…” Мони Якимов.
- Знаеш ли – каза ми веднъж той – идва онзи ден в магазина ми бат Рафо и ме моли да задържи за още един ден твоята книга за Париж, която му бях дал, защото жената, която сега се грижи за него, на един дъх я прочела. Четяла и плачела… И това страшно много изненадало бат Рафо, защото той толкова време изобщо не бил виждал Нели, така се казвала жената, да плаче…
Всъщност се оказа, че тази Нели е българка и е от Варна. Дошла в Париж преди три-четири години. Средна на ръст, руса, с дълбоки изразителни очи, личи си, че петдесетгодишната сега жена е била красавица – говори тихо и почти винаги нещо прави – мила, българска майка, дошла тук, в огромния град, на една почтена вече възраст, за да търси прехрана не само за себе си, но и за сина и съпруга си, останали във Варна.
Помислих си – колко кураж се иска, за да тръгне тази българска жена, вече на немалко години, да търси ново начало в своя живот? Кое всъщност е накарало и кара десетки, стотици, а може би и хиляди жени - българки като Нели, на нейната възраст, когато би трябвало вече да гледат внуци, да „успокоят” своя живот, да тръгнат и да преобърнат изцяло битието си? Естествено, аз знаех, че преди всичко причината за това е мизерията в родината, примката, която задушава не само Нели, но и милиони честни, трудолюбиви български жени, чийто живот изцяло е посветен на семейството. Живот за другите…
Вече години наред в съзнанието ми се е запечатал разказът на една жена, която току-що се бе върнала от гурбет в Гърция и която интервюирах като журналист – разбира се, този материал по понятни причини така и не видя бял свят…
Надали някога ще забравя посърналото, повяхнало лице на тази българска майка, нейните изпълнени със страх и отчаяние очи… Тази жена, подгонена от мизерията и безработицата в собствената си страна, бе тръгнала към съседната държава без изобщо да знае какво всъщност я чака там.
След всяка нейна дума настръхвах – слушах разказа й как била прекосила с още неколцина други жени и мъже нелегално границата, как цялата треперела и мислела, че всеки момент ще й се пръсне сърцето, как гладни и жадни се криели като животни, наблъскани в един стар микробус, а после и на кораб, докато накрая се озовали на непознат остров.
Да, този остров тя ще помни цял живот. Ще помни и оня неин първи чорбаджия, който я биел така жестоко, че веднъж не издържала и когато оня й разкървавил окото и замахнал за втори път, българката хванала ръката му и с всички сили я извила.
И оня мръсник, онемял от болка, а и от куража на гурбетчийката, се стреснал, миг-два гледал невярващо, после се обърнал и тръгнал назад… При него жената заедно с една румънка и една рускиня изкарала месец, спели направо на земята в някакво мазе, до полунощ миели чиниите в кухнята на туристическото заведение.
След това се озовала на друг остров – там прислугвала на възрастни болни хора. Изкарала почти година при едни старци, но накрая и там не издържала – бабата била много лоша, все я тормозела за щяло и нещяло, а старецът, макар и деветдесетгодишен, все я плескал отзад, все търсел близост с нея.
Една вечер, след като бабата десет пъти я вдигала от леглото – ту да затвори, ту да отвори прозореца, гурбетчийката сама не усетила как вместо предписаното от лекарите количество успокоително тя удвоила, че и утроила дозата…
Така и нашенката не дочакала резултата, уплашена и трепереща, тя надве-натри събрала багажа си и хукнала към пристанището.
Как се е качила на един кораб, как се е скрила в него, как е стигнала Атина, как след това отново нелегално е прекосила границата, жената вече не си спомняше. А и не искаше да си припомня повече този кошмар, който, убеден съм, щеше да я преследва до края на дните й.
Спомняше си само, че един митничар, да, български митничар, й взел скътаното с толкова труд и унижения припечелено и така – смачкана, с изтръпнало сърце милата женица се върнала в България при семейството си…
Кратка беше тази задъхана и потресаваща изповед на българската майка, прекарала близо две години като бяла робиня в съседна Гърция – разказаното ме потресе и остана в мен и до ден днешен.
Останаха в мен и тези големи, но толкова уплашени очи – очи на човек, в които липсваше и искрица надежда…
И затова, когато се запознах с Нели в дома на бат Рафо по време на онова прословутото ядене на чудния гювеч, първото нещо, което пожелах мимо волята си, бе да потърся очите на тази симпатична жена.
Бяха хубави, дълбоки очи…
И никога няма да забравя какъв гняв избухна в тези мигове у мен. Кой всъщност я бе накарал да напусне родния си дом, да преодолее разстоянието от хиляди километри, за да се озове на гурбет в Париж? Кой бе накарал тази жена с висше образование – психология, семейство и многобройни приятели в родния град, да изостави целия си досегашен живот и да тръгне отново от нулата? Сама, без да знае къде ще спи, какво ще работи…
Това наистина е нещо страшно. Тогава, когато трябва да си починеш, да се наслаждаваш на живота, ти, българската майка, събираш надви-натри дрешки в куфара и тръгваш - там, към оня, другия свят…Сама, единствено с едно голо обещание на някакви познати, че биха ти помогнали… За да търсиш парчето хляб…
Да, съдбата на тези мили жертвоготовни български майки, посветили целия си живот на своите деца и семейства, никак не е лека.
Наистина има нещо сбъркано в това днешно явление – гурбетчийството. И преди много години българите са ходели в странство да си изкарват прехраната, но днес, за първи път в историята на България, жени стават гурбетчийки. И то жени на 50-60, че и на 70 години…
Не, подобна саможертва не съм срещал у други народи. Да си готов да се лишиш, дори и от най-ценното, което природата ти е дала – живота, единствения и неповторим лично твой живот, заради благото на сина, на щерката, съпруга…
Не зная, за някои хора, особено на Запад, подобно поведение е трудно обяснимо. Но аз, българинът, го разбирам. Спомням си, че като дете бях потресен от това как един от моите чичовци заделяше от залъка си пари, за да ги даде на вече големите си синове. Веднъж го попитах: „Защо, чичо, се лишаваш от най-насъщното, за да го дадеш на своите синове?” Тогава този мой чичо Никола Вълчев от странджанското селце Стоилово, вече покойник, така ми отговори: „Димчо, най-хубавото нещо в тоя живот за мен е, когато давам някоя пара на моите синове. Абе, как да ти кажа, хубаво ми е. Мога цяла година да блъскам, да ям само хляб, лук и сланина, но най-важното за мен е, когато дойдат децата, да имам някой лев и да им го дам…”
Тогава, разбира се, не можех да проумея думите на моя чичо. Е, разбрах ги аз тези думи след години, когато моята дъщеря Яна порасна…
И ето днес Нели, както и още стотици, хиляди български майки се борят с иначе нелекия живот в този огромен град, само и само по някакъв начин да подпомогнат своите деца и семейства, за да ги спасят от страшната мизерия в родината.
- Знаеш ли как всичко в мене плачеше, когато преди три години напуснах Варна? Питах се защо и къде отивам аз, вече петдесетгодишната жена? Но сега няма по-щастлив човек от мен, когато тръгвам към пощенския клон, от който изпращам на болния ми мъж и на сина ми поредната сума. В тези мигове забравям страшните несгоди, забравям мъката и сълзите, аз съм щастлива, знаеш ли колко съм щастлива…
Така ми говореше Нели, когато празнувахме 24 май край Париж …
Този спомен-картина ще остане у мен за цял живот – там, в оня салон-навес край Париж, седнали на една маса те – българските мадони – Нели, Христина, Грозданка, Стефка,Славка, Стоянка, Лиляна… (В дните, когато привършвах книгата, разбрах, че Лили е починала. Бог да я прости! Дни наред мъртвото й тяло лежало в квартирата й, докато най-накрая съседите разбили вратата…- б.а.) Сред тях – бат Рафо, неговите приятели-евреи Леон и Мони със семейството си и, естествено, моя милост… Тези мили български майки, бяха наизвадили коя каквото носи – и баница имаше, и кебапчета, кюфтета, разбира се и бутилка поморийска гроздова, която предвидливо бях запазил за този най-велик български ден – 24 май. Навън валеше обичайният парижки дъжд, беше доста хладничко, но ние бяхме стоплени от нещо, което с думи не можеше да се опише, нещо, което си е чисто наше, българско…
Беше празник, беше ни хубаво, но защо ли наоколо имаше и толкова много тъга? А когато на сцената излязоха децата на емигрантите в Париж, когато българската песен заля френската зала, едва сдържаните дотогава сълзи вече хукнаха свободно по тези мили лица. И тогава изтръпнах от оная светлина в очите на мадоните около мен – светлина, примесена с влага…
Да, българските в този миг не бяха тук, на френска територия – в този миг те бяха извън времето – там в оная прокълната, но родна страна, там, където бяха техните семейства, на някои децата и внуците им, гробовете на родителите…
Господи, на никого не пожелавам да съзре подобна картина, предизвикваща сподавен гневен вик… И една огромна, задушаваща те мъка. Кой и защо кара тези майки, вече на възраст, да бъдат робини в залеза на живота си, да перат, чистят и готвят на чужди хора и деца, вместо на своите внуци…
- Чак днес, и то тук, в Париж – говореше ми Нели – аз осъзнах как толкова години са ме лъгали безогледно в България управниците. Как са ме залъгвали, че всички трябва да затягаме колана, а те през това време за наша сметка са трупали, трупали богатства… Боже, как ни манипулираха, как ни възпитаваха в патриотизъм, в това, че няма нищо по-хубаво от България, а те през това време са си оплитали кошницата в чужбина. Сега техните деца и внуци имат огромни апартаменти в Париж, солидни служби, а аз се чудя къде да се подслоня, как да изкарам за наема… И най-страшното е, че и днес, вече парижани, те говорят назидателно – от България по-хубаво няма, вие, които бягате от там, сте мързеливи, родоотстъпници…
Говореше тихо Нели, а сълзите й капеха върху хубавата чиста блузка…
- Никога, дори и в най-тежките и жестоки моменти, които съм имала тук, особено в началото, не съм си и помисляла, дори и за миг, че мога да открадна, да се направя на разсеяна, да не си свърша докрай работата…
Спомням си как преди време намерих много пари. Този ден чистех в дома на един авиатор. Започнах да гладя панталона му и напипах нещо в джоба му – смачкани на топче банкноти…Бяха 1 200 евро… Изстинах. Боже, та това за мен бе огромна сума… А и от няколко дни бях останала с дребни пари.
И сама не разбрах как ръката ми тръгна напред – взех банкнотите…
Но в следващия миг нещо стана с мен – спазъм разтърси ръката ми, пръстите ми омекнаха и топчето с хартийки падна на пода…
И тогава се вцепених – какво щях да направя?
И се уплаших от мисълта, че аз, която никога през живота си не бях вземала и чужда игла, в този момент бях готова да … открадна.
Господи, как така? Кой и защо ме накара да посегна, чия бе тая сила?
И, честно да си кажа, в оня миг се уплаших. За първи път в своя живот аз се уплаших от себе си. Да, от себе си…
Разбира се, това мое състояние бе моментно, но все пак… След няколко мига аз вдигнах от пода хиляда и двестата евро, наема за няколко месеца, и ги оставих на масата.
Когато по-късно получих съобщение по джиесема: „Мадам Нели, благодаря Ви” аз, как да ти кажа, бях и щастлива, но и като че ли мъничко гузна… Боже, та какво щях да направя?
Ракията поразпали мъжките погледи, бай Леон взе да ме потупва по рамото, разбира се, шеговито: ”Райков, не крий бутилката…”
И тогава Нели извади от чантата си …огромна кокошка. Майстор-кулинар беше варненката – апетитната миризма омая всички ни… Най-много, естествено, бат Рафо – той обаче не забрави, въпреки желанието си по-бързо да посегне към яденето, преди това да си сложи кърпа на врата – няма начин, всичко трябва да е изпипано, с финес, по френски…
И когато другите се бяха посветили в тайнството на храненето, когато обичайната за такива случаи човешка глъч лека-полека попритихна, аз дочух отново гласа на Нели:
- Вижте, може би ще ме упрекнете, но кажете ми, нямам ли и аз право като всяко живо същество на мъничко достоен живот, а? Целият ми живот е бил борба за оцеляване. И блъскане в стената…Кажете, нямам ли право и аз да обичам шума на живота, на есенните листа, на падащите кестени в Люксембургската градина…. Вие ходили ли сте там, знаете ли какви кестени има…И колко е красиво особено привечер? Но аз, поне засега, нямам възможност на подобно удоволствие, защото работя непрекъснато и тогава, привечер, е най-силното време за хора като мен, тогава парижани излизат да се разходят или пък отиват на театър, и аз трябва да пазя децата им… Мечтата ми е някога да имам поне една свободна привечер, да отида в Люксембургската градина, която обожавам, после да тръгна по брега на Сена, по тези безкрайни кейове и да усещам как вятърът се разхожда навсякъде из мен…Навремето, а и доскоро, аз понякога пишех стихове, ей така, просто за себе си…
Няма вечер, в която да не сънувам България - морето, Варна…Тук, в центъра на Париж, на най-хубавия град в света – аз работя понякога и в най-голямата мръсотия… Защото, освен гледането на деца и чистенето на парижки домове, аз съм принудена да се грижа и за няколко стаи в социални хотели, които са ужасни… С какво съм заслужила тази участ? Но можех ли в собствената си родина, и то с висше образование, цял живот да работя за стотина евро на месец, цял живот да оцелявам?
Много ли исках и искам от живота, който ми остава? Аз вярвам в доброто, което го има във всеки човек. Аз нямам нужда вече от настойник или идеология, която да ми казва кое е добро в моя живот. Аз просто искам да живея в хармония със себе си и с другите хора. Много ли е това?
И затова тръгнах към Париж. Просто видях, усетих и разбрах, че няма никакъв изход, никаква надежда за спасение за мен и моето семейство, за хора като нас – бедни, смачкани, но все още с чувствителност. И решението ми бе категорично – натам, към Париж…Ще лазя по корем, ще тъна в мръсотия – но поне да запазя и мъничкото, и капчицата дух, останали в мен…
О, какви трудности преживях. А и все още понякога търпя, но няма връщане назад – не, сбогом на онази страна на безсърдечието, на жестокото и превърнало се в спорт в моята родина унижаване на човешкото достойнство…
Решението да тръгна към Париж бе спонтанно, но и дълбоко премислено. Та къде другаде в света човек може да потърси, а и да намери, ако има късмет, разбира се, подобно място на Духа, на Свободата, Равенството и Братството? Четох преди време, че никъде другаде в света няма по-хубаво място за живеене, място, заредено с толкова енергия…
Париж е невероятен град – както си вървиш и изведнъж попадаш в някакво обособено място, в някакъв оазис на красотата и спокойствието – а само на метри от теб профучават с бясна скорост свръхмодерни коли, преминават тълпи от туристи…
Онзи ден се връщах от работа при една клиентка, който живее на плас „Тертър” на Монмартр. Спусках се по една стръмна уличка, тя, мисля, се казва „Шап”, и изведнъж открих още след първите стъпки вдясно по посока към метрото на плас „Пигал” една чудесна закътана градинка. Ако човек не я знае, не би могъл да й обърне внимание. Това и друг път съм го забелязала – в Париж очите ти трябва да са на четири, защото току виж си пропуснал поредното чудо в този толкова красив град. Затова, когато дойдат тук мои приятели от България и тръгнат да се разхождат из града, аз все им казвам: ”Оглеждайте се, не стойте само на пълните с туристи площади, просто малко се отклонете, мръднете – това важи не само за Монмартр, ами и за всички забележителни места на Париж – и около Нотр Дам, и около Айфеловата кула, а и на „Шан-з-Елизе”…- съвсем малко встрани, на метри от невероятната суматоха на туристическия свят, вие изведнъж попадате в някакъв оазис на тишината, спокойствието и красотата – забравяте всичко и се отдавате на насладата от допира с този великолепен град…
Обожавам малките улички с утаения в тях мирис на истински френски дом. Нямате си представа колко са причудливи и толкова нежни тези улички – било в Латинския квартал, било в квартала „Маре” – това са оазиси на глътката въздух, която е толкова нужна особено на хора като мен…
Не ми е леко тук – на тези години да уча нов език. Но постепенно свиквам. Няма да забравя как един път, в самото начало на моето идване в Париж, видях една руска екскурзоводка как само с един-два щриха ориентира групата туристи, които тя бе събрала като квачка около себе си – нали ги знаете руснаците, те открай време си ходят групово…
Та тази руска екскурзоводка така им говореше:” Слушайте, истинските французи непрекъснато повтарят - „О-ла-ла…” Като кажете „о-ла-ла”, значи ще ви помислят за истински парижани. Затова повтаряйте, колкото можете –„о-ла-ла”… Запомнете – най-употребяваните френски думи са „сава” и „бонжур” – хайде сега повторете заедно с мен – сава-а, ти им казваш, те ти отговарят също – сава-а… Значи всичко е добре…Разбираш не разбираш, щом нещо те питат, казваш или „сава” или „бонжур”… Хайде сега повторете…”
Ей, умрях си тогава от смях, обаче рускинята бе права, знаеш ли колко пъти, благодарение на тези две-три вълшебни думички, излизах от заплетени ситуации, ха-ха-ха…Много са забавни тези руски екскурзоводки – когато имам свободна минута за разходка аз обичам да се присламчвам към някоя тяхна група и да слушам онова, което им обясняват. Веднъж на Монмартр една екскурзоводка се провикна към насъбралите се около нея туристи: ”А сега имате десет минути за разходка. Вървете. Пазете си карманите, тоест джобовете… И дишайте, дишайте…Това е въздухът на Монмартр. Това е въздухът на Париж…” Да, много са интересни братята-руснаци…Ха-ха-ха…
Смее се Нели, весело й е – е, че как няма да й е весело – днес има почивен ден, тук е сред свои, сред българи…После продължава своя разказ:
- Да си призная – Париж беше моето спасение още преди да тръгна към него. Този вълшебен град бе най-желаният град от моето поколение, лишено от възможността да живее свободно и да пътува из света, заради оная Желязна завеса, тоест Берлинската стена. Колко нощи, заспивайки, аз тръгвах към любимия град, бродех по неговите чудни улички, изкачвах се на Монмартр…
Затова в мен нямаше колебание, когато реших да напусна България – натам, към любимия Париж…
Две познати от Варна, които отдавна бяха отишли да работят и живеят там, ми обещаха, че ще ми помогнат в началото с квартира и ще ми намерят някаква работа. Аз знаех, че хич няма да е леко, че няма да живея като принцеса, но и не очаквах онова, което ме сполетя. Не очаквах, че животът в чужбина може да направи някога добри хора, каквито всъщност знаех, че са тези две мои познати, в непоправими егоисти и лъжци, които за едно евро са готови не само да те предадат, но и да те смачкат.
Понякога се питам – с какво тези хора наоколо, парижанките, например, са по-добри от мен, та животът им да е толкова подреден. Те имат такива социални придобивки от страна на държавата, та чак свят да ти си завие.
Ето, сега ми идва наум как в началото се удивлявах, когато виждах как Париж, особено събота и неделя, е пълен с щастливи и радостни млади родители, накачулени с по три-четири, че и повече деца. После лека-полека разбрах за огромните грижи, които държавата полага за майките. Ще ви кажа само това, че когато жената роди трето дете, на нея автоматически държавата й изплаща всеки месец по още една заплата. Затова и обичайно явление тук е повечето майки сами да си отглеждат децата. А за изобилието от храни, за чудесното здравеопазване, въобще за подредбата на целия живот на французите, не ми се и говори… Особено, като си помисля какво е при нас…
Иначе парижани не са лоши хора. В първия момент при контактите си с тях те може би ще ти се сторят студени, но по-късно аз разбрах и причината за това.
Париж е един огромен, както казват някои преходен град, тук идват десетки милиони хора всеки ден от цял свят. Както виждаш почти на всеки ъгъл има просяци, пълно е с емигранти откъде ли не. И всеки от тези хора е дошъл не от добро. За тези няколко години бях свидетел на какви ли не потресаващи сцени, напоследък и тук много взеха да се увеличават кражбите и то за неща, които обикновеният парижанин така и не може да проумее. Ето, онзи ден гледам в една чудно красива градинка се бяха събрали много хора и се чудеха доста време на кого и защо му е притрябвало да отмъкне капаците на шахтите… Нещо, което на нас, българите, отдавна не ни прави впечатление…
Та може би и заради това парижани при първите си контакти с непознати са резервирани. Но достатъчно е да се поразговориш с тях, и тази дистанция бързо се скъсява. Веднъж завоюваш ли тяхното доверие, те вече до края на живота си са с теб. При мен как беше – след като видяха хората, че работя честно и почтено, че се старая, те разтвориха сърцето си и сега много от моите клиенти – семейства, изобщо не се страхуват да ми поверят жилището си, имам ключ, по всяко време мога да отивам там и да върша това, за което са ме помолили. А и ние, българките, в по-голямата си част, разбира се, работим не просто ей така, а със сърце. Ето, това е албум, винаги го нося със себе си - можеш да видиш снимките на моите деца, така аз наричам парижанчетата, за които се грижа, виж, това са едни близначета, чудесни деца... Вече имам над десетина малчугана, те са като мои, родителите им ми ги поверяват от доста дълго време. Това е признак за доверие, нали? Веднъж, щом спечелиш доверието на французина, той ти става доверен човек за цял живот. Ето затова понякога ми става мъчно, че с моята квалификация на психолог, с дългогодишния ми стаж по специалността, аз бих си намерила и много по-престижна работа тук, но това, че съм българка, според законите на Франция, ме лишава от тази възможност. Нещо повече, дълго време бях така да се каже и нелегална, представяте ли си, на моите години да бъдеш нелегален…
Тази държава обаче е толкова социална, така се грижи за хората, които в даден момент са се оказали на нейна територия, че често ние, българите, трудно можем да повярваме на това, на което сме свидетели. Аз, например, покрай перипетиите около болестта на моя мъж, останах ужасена от състоянието на българското здравеопазване. Лекарите във Варна ми взеха цял куп пари и накрая отсякоха, че няма никаква надежда. Къде ли не ходихме, кого ли не питахме – не, дори и една стотна шанс няма… И какво ми оставаше – да гледам как мъжът ми умира… Но аз не съм такъв човек, никога не се предавам. И го взех една вечер, десет и повече часа пътувахме с влака до София.
Тази нощ никога не ще я забравя. Бяхме сами с болния ми мъж в купето, той позадряма, а аз се чудех какво утре ще правим в столицата. И тогава изведнъж ми стана толкова мъчно – с какво, рекох си аз, съм разгневила съдбата, та ми носи толкова мъки. С какво бях пристъпила границата на доброто, та сега да се чудя изтръпнала на кой господ да се кланям, за да оздравее мъжът ми и поне мъничко спокойствие да има за мен? Защо, питах се в тъмнината на купето, на тази възраст аз да нямам от кого да поискам помощ? Нали цял живот съм внасяла своите данъци, плащала съм си всичко почтено и до стотинка, никога не съм лъгала и ето, когато имам нужда, се оказва, че няма държава, няма помощ отникъде…Нали това значи да си жител, да си гражданин на една държава. Ти да изпълняваш задълженията си към нея, но и тя, когато имаш нужда, да ти подава ръка… И може би тогава в мен окончателно се избистри решението – каквото и да става, аз ще търся изход извън България.
На заранта, замаяни от безсънието и от тревожните мисли, ние тръгнахме из софийските болници. И там видях неща, които ме потресоха… И там всеки искаше пари, много пари, но в София поне имаше специалисти и срещу огромна за нашите възможности сума аз успях да спася мъжа си. Разбира се, той си остана за цял живот инвалид, но важното е, че е жив. И аз сега правя всичко възможно всеки месец да му изпращам някаква сума, за да преживява, а и да върнем огромните заеми. Понякога стигам до 1000 евро, че и повече, а в България една учителка взема 100 – 150 евро на месец… Веднъж, когато бях нелегална, се разболях, дни наред не исках да ходя в болницата, но когато най-накрая отидох, страховете ми се оказаха напразни. И въпреки, че бях чужденка, без каквато и да е осигуровка, тези хора ме излекуваха без нищо да платя, дадоха ми и безплатни лекарства, че и някакъв документ, с който отидох в метрото и си купих карта за 12 евро, вместо за обичайните около 55 евро.
Да, няма да бъда честна, ако кажа, че сега в Париж всичко ми е наред, о, съвсем не е така…Та аз съм емигрантка, дошла съм от друга страна…Но тук аз се чувствам спокойна, тук аз мога да разговарям съвсем спокойно с хората около мен, които излъчват мекота, няма я оная страшна нервност, оня стрес, който идва преди всичко от мизерията, от това,че трябва непрекъснато да мислиш за парчето хляб…
И тук искам да споделя нещо по-скоро интимно, което не мислех да ви казвам в началото. Но по-късно, след като поразмислих, реших, че не трябва да го крия. Още повече, че след тези години, прекарани в Париж, аз успях поне мъничко да приема парижкия начин на мислене. Става дума за това, че парижани изобщо не гледат в паницата на другия, те не се бъркат в неговите работи, още повече пък в личния му живот. Докато у нас, в България, хич не е така, нали? Българинът умира човекът до него да е зле, може той, самият, също да не е добре, но важното е, оня, съседът, да бъде зле…Аз и одеве споменах, че никак не е лесно за хора като мен – на тази възраст, с това знаене на езика, да си намерят мястото в този огромен град. Но аз бях, а и съм готова на лишения, знаех предварително какъв риск поемам, затова не се плашех, а и не се плаша от евентуални трудности. Аз не се срамувам от каквато и да е работа, за мен няма обиден труд, особено когато си честен пред съвестта си. Но в края на краищата и аз съм човек, и то българин. Много ме заболя в началото, когато разбрах за обидни изказвания на някои хора в България, които, разбирайки че изпращам пари на близките си, веднага започнали с коментариите от рода на - абе, знаем ги ние как се изкарват пари в Париж… Да, в началото въздух не ми достигаше от подобни гнусотии, но лека полека, следвайки начина на живот на парижани и припомняйки си една мъдрост от дядо, Бог да го прости, който все казваше: „ Аз на всеки вятър не си вдигам яката”, взех да не обръщам внимание на злобните подмятания.
Слушам разказа-изповед на Нели и усещам, че чертите на нейното лице се преливат в чертите на лицата на останалите жени наоколо …
Все добри, български майки на почтена възраст, готови на всякакви лишения за благото на децата си, които само при споменаването на думичката „ България” отлитаха нанякъде – там, далече, далече…
Да, хубав е Париж, сякаш говореха лицата на тези BG мадони, най-красивият град на света е той…, но нали всеки, дошъл на тази грешна земя си има „своя” си Париж, оня Париж, който го носи там, в сърцето си…
И няма сила, която да го отнеме този Париж от сърцата на тези мадони, да, няма…
Децата на сцената запяват поредната песен: „ Хубава си, моя горо…”
И тук вече гласът на Нели замира.
Разбирам, че разговорът ни, всъщност монологът на моята събеседничка, е достигнал естествения си край.
Сега „думата” имаше Нейно величество песента. Оная, българската песен, любимата на Нели, българската мадона в Париж…
Нека да я оставим да я изслуша на спокойствие в изпълнение на децата на българските емигранти. Тези наши деца, които там, в Париж, сега учат като чужд език… българския, родния си език…
А пък аз в този момент се сещам как преди няколко дни прочетох в интернет, че един от нашите български новобогаташи на възрастта на Нели купил за сватбен подарък на любимата си млада, е, разбира се, че ще бъде млада, жена яхта за милион и половина евро. Само роклята от Париж на младоженката струвала 250 хиляди евро и била обсипана със седемстотин скъпоценни камъни… Сватбата щяла да бъде в Бояна, в чудесната сграда на Националния исторически музей. (Кой умник бе измислил това – там, сред най-ценните експонати на България ония, миропомазаните, да…гуляят… -б. а.) Поканени били хиляда души. Елитът… Да, „елитът” на България, който измами народа си и го ограби чрез един пошъл и за огромна жалост от никого ненаказуем сценарий…
По същото това време по сателитния канал на Българската национална телевизия вървеше дебат, в който основни участници бяха… разобличени преди дни бивши агенти на Държавна сигурност – сега обаче те бяха в качеството си на кандидат-депутати за Европейския парламент…
Господи! Да вярваш ли на очите и ушите си? До онзи ден – агенти, копои на прословутата Държавна сигурност, а днес – герои, кандидати да представляват моя народ не къде да е, а в сърцето на Европа, същата тази Европа, срещу която тези люде толкова години се бореха. Сега вече с огромни заплати в евро…
И тогава, в миговете на безсилна човешка ярост, аз сякаш отново чух гласа на Нели. И настръхнах – ето защо тя, жената на петдесет години, психоложката по образование, която цял живот честно и почтено се е трудила, е принудена да бяга от немотията и да се озове в Париж… И колко други нейни посестрими, колко други българи потеглиха и потеглят всеки ден към Испания, Гърция, Америка…
Но на кой ли му пука от това изтичане на родна, българска кръв? На кой ли му пука, че децата на България учат родния си език като…чужд. Да, на кой ли му пука?
В този миг гласът на Нели отново достига до мен:
- Когато понякога ми стане много мъчно, аз, без да се двоумя, тръгвам към едно от най-приказните места на земното кълбо – площад „Трокадеро”. Оттук се открива най-великата гледка в света за мен. Това е едно от най-магическите места в Париж. От едната страна на площада е музеят на морето, от другата – на човека. В това пространство наоколо има най-много музеи. Самият площад е вълшебен. По всяко време на денонощието той е пълен с хора – няма друг такъв площад в света.
А причината е проста – оттук се открива, както казах преди малко, най-прекрасната гледка в света – отсреща в цял ръст е великолепната красавица – Айфеловата кула.
Когато я съзра, независимо вече за кой път, все си викам:” Боже, имало е смисъл от досегашния ми живот. Благодаря ти, че ме дари с възможността да видя това чудо на чудесата още веднъж…
Врявата наоколо ми действа толкова тонизиращо, тук наистина се чувствам като гражданин на света – какви ли хора няма на площада… А когато видя как поредният дошъл за първи път тук чужденец пада на колене, прекръства се и как очите му греят… - е, това вече окончателно изгонва умората от тялото и душата ми…
В подобни мигове самата аз съм като едно голямо дете – все намирам някой човек, на когото да споделя своята тайна на „ парижанин” – изчакайте, казвам на човека, да удари кръгъл час, тогава цялата кула изведнъж се обсипва с рояк звездички, в тези мигове гледката е изумителна… Няма начин в такъв момент дъхът ти да не спре… И в подобни моменти си спомням винаги онова, което бях чела преди години - когато запитали Алеко Константинов кой е най-щастливият му миг в живота, той без колебание отсякъл: „Когато се качих на Айфеловата кула!”
Убедена съм – няма по-голямо щастие за родения в днешния свят от това да съзерцава от „Трокадеро” картината, която се разкрива пред очите му.
Това се редки мигове – отсреща, в цял ръст, е тя, същинската красавица от желязо - Айфеловата кула, а между нея и терасата „Трокадеро”, на която сме ние, са едноименните градини. Те са истинско творение на човешкия стремеж към красотата – идеално поддържани градини, великолепна, кадифена трева, и два чудесни фонтана, които се преливат в трети, по-голям и още по-красив и който наподобява каскада от оръдия, които стрелят с…вода, да, с потоци вода…Красота, красота и пак красота…И този непресекващ поток от хора – отиващи и идващи от Красавицата…И когато присядаш уморен от толкова много радост за очите и душата, премалял и някак си пречистен, на някоя от чистите пейки в градината, ти вече усещаш,че все пак ненапразно си живял – защото Бог те е дарил с тези мигове на досег, които цял живот ще носиш в себе си. И ще ги благославяш…
Няма друг град в света с такова небе, с такива луна и облаци денем, особено около Айфеловата кула… Някъде четох, че парижкото небе е единственото в света, на което нощем не се виждат облаци, защото то отразява мощната светлина, която идва отдолу, от града… Затова е толкова хубаво вечер да наблюдаваш небето над Айфеловата кула…
Ако пък имаш щастието, каквото аз имах на 9 май 2006 г.- деня на Европа, да попаднеш тук през някой празничен ден, ще останеш прехласнат от синьото видение – в такъв тържествен момент служителите на Айфеловата кула запалват синьото специално осветление. Е, тогава дъхът ти няма начин да не спре – ослепителната, облечена в синьо красавица, разтваря пред теб цялото си великолепие…
Запомнила съм и от архивни филми за Втората световна война, че когато немците влезли в Париж, първото нещо, което пожелал да види Хитлер, е било да отиде на площад „Трокадеро” и оттам да погледне Айфеловата кула. Това е наистина впечатляващ миг – опияненият от победата Хитлер със смаяно лице от величието на онова, което се разкрива пред очите му! Какво ли си е мислел в тези мигове Хитлер? И не е ли усетил той още тогава, че манията му да завладее света е обречена на неуспех. Защото как може да държиш в подчинение народ, който е създал такова чудо?
Може би и затова диктаторът не е посегнал и бомбардирал символа на Франция, на Свободата в света? Да, може би, кой знае..
Толкова много прекрасни места има в Париж… И те са моето спасение от нелекото ми ежедневие. Аз много бързо открих, макар и тези мигове за мен да са толкова редки, че една от най-големите радости на тоя живот е да се шляеш безцелно из Париж – няма наистина по-голямо щастие от това да имаш няколко свободни часа и да тръгнеш необезпокояван от никого и нищо из този вълшебен град – ей така, без план, без посока, просто тръгваш…
Тук често казват, че Париж трябва да се гледа чрез … краката.
Вървиш, накъдето ти видят очите и накъдето те подкарат нозете, и на всяка крачка откриваш нещо ново, дори и там, където си бил много пъти… Когато усетиш умора, посядаш на някоя пейка, чиста, уютна и усещаш с краката си почвата… И поемаш нейните сокове… Да, това е щастието…
Четох някъде, че парижките архитекти навремето най-много са държали на връзката на човека със земята. Затова и из града има толкова много места и алеи – и на Марсово поле, и на „Шан-з-Елизе”, и край Сена…, където няма никаква настилка, просто стъпваш направо върху земята…, няма мрамор, няма гранит, а земя – топла, естествена пръст…
Разходката из Париж е радост по всяко време на годината. Но истински шанс е да бъдеш в този град в първите дни на дългоочакваната пролет. Наистина Париж е винаги хубав, но през пролетта той е невероятен. Още с първите лъчи на слънцето като от приказките се появяват купища цветя навсякъде по чудно красивите градини, а и в дворовете – отпред, отзад, встрани на всеки дом, на всяка кооперация…Няма свободно кътче от толкова скъпата парижка земя, което да не е старателно обработено и превърнато в оазис на цветна красота… И в други страни има култ към цветята, но в това отношение парижани са ненадминати – тук съм видяла такива и толкова разнообразни видове цветя, че окото ми се напълни с красота за цял живот. Чак сега разбрах и защо почти на всеки ъгъл на всяка улица има магазини за цветя, пълни не само с букети, а и със саксии с живи цветя…Да, наистина са прави парижани като казват често, че ядене без вино е като ден без слънце. Хляб, вино и слънце – това е равно на живот в Париж…
Знаете ли, преди време чух по телевизията нещо, което ме изуми. Един италианец говореше за тайната на най-хубавите в света лимони, които се отглеждали край град Палермо. Стопаните държали дръвчетата дълго време без вода и тъкмо когато те вече умирали, започвали ударно да ги поливат.
И точно тогава, в тези отрязъци от време, те раждали най-горчивите, но затова пък най-качествени лимони…
Тези думи ги запомних, те сега ми дават сила и вяра. Защото може би и ние, хората, сме като тези лимонови дръвчета?
А и защо и ние, в случая аз, след толкова мъка да не усетя радостта на живота? Не може съдбата все да бъде неблагосклонна към мен. Та аз винаги съм живяла честно, почтено… Не може, нали?
Мълчах.
Какво можех да й кажа аз в този момент на тази добра, интелигентна жена, която бе избрала като милиони други българки да изживее последните години от живота си в чужбина, далече от собствения си дом, от близките си? И то тъкмо заради тях, близките …
Да, какво ли можех да й кажа?
Затова сега аз просто гледам как Нели ми маха за довиждане с ръка, как една сълза се търкулва по хубавото й лице…
Довиждане, Нели, кураж, варненска мадоно…
Сигурен съм, че Господ ще е с теб. Защото той обича тези, които посвещават живота си на другите.
Да, нашето жертвено поколение…
И в този миг усетих как нещо ме задавя. Изтръпнах – аз, петдесетгодишният вече мъж, плачех…
В следващия миг тръпката се повтори. За първи път не изпитах неудобство – оставих сълзите, моите мъжки горчиви сълзи, свободно да се оттичат…
Там, в Париж, в най-красивия град на света…

Няма коментари: