ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"

ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"
(за повече информация кликнете върху снимката)

вторник, 17 март 2015 г.

ИМАМЕ НУЖДА ОТ ТЕБ, ПРЕЗИДЕНТЕ...


Току-що видях във фейсбук публикувана от съпругата на Георги Аспарухов, Лита Маркова, негова снимка.
Споменът избухна и ме разлюля. Всъщност той е залегнал и в новата ми книга, посветена на моята голяма "синя" обич - "Сини сърца", но сега просто спонтанно хванах "мишката"...
Малцина знаят, че в онова време, когато думата "президент" бе забранена в България, на Гунди му викахме - Президента...Представяте ли си - в онова време на мрак, на диктатура, когато само един бе върховният и най-големият, цял стадион да вика в един глас - Президент, Президент...
Да, мисля, че няма нищо случайно на този свят. Това поне го доказа и днешният ден за мен.
Днес наистина е тъжен, много тъжен ден за "Левски".
Денят, в който границата на "синьото" достойнство бе премината!
И може би тази снимка дойде със своето послание - да ни стресне, да се вгледаме в себе си, да поразмишляваме поне за минутка-две какво направихме и с българската си обич, а и с тази към Гунди и "Левски"...
И аз написах на един дъх този коментар.
Когато го привършвах, моята съпруга, която в момента е на доста километри от мен, ме потърси в скайпа, за да ми каже, че майката на колежката, с която е, и тя българка, била...съученичка на Гунди?!? Какво съвпадение,нали? Аз тъкмо се ядосвах,че нейното позвъняване може би е "изгонило" моя коментар, а то какво се оказа...
Ето го е него, коментара на тази снимка.
Като ученик в Бургас, в съблекалнята на стадиона, тогава се казваше "Девети септември", видях с очите и сърцето си краката на моя идол, който беше в почти същата поза като тази тук.
До ден днешен се разтрепервам като лист, макар че вече съм доста солиден мъж...
Никога не ще забравя тази гледка - краката, особено мекото им под кокала, представляваха нещо нечовешко - целите в белези...
Как играеше Той с тези крака?
Та всичко по тях всеки миг като че ли щеше да се отлепи...
И няма да забравя болката в очите на Гунди...
А сега, а днес...
Никога " Левски"не е бил така - на колене...
И най-страшното - никога "синьото" мълчание не е било толкова властно... Докога?
Всъщност за мен моето спасение е в спомена, в тези набраздени от скалпела и болката крака на моя Гунди...
Но младите? Къде е тяхната надежда, след като са се научили, кой всъщност ги е научил, да търпят като...
И все пак - " Само "Левски!"
Не зная г-жа Маркова, която сигурно ще си спомни за този мач,тъй като тя беше там, с бебето Андрейчо, дали пази гледката, когато народът й направи шпалир,за да стигне тя с детето до Гунди, който излезе от съблекалнята... Такова нещо, такава спонтанна демонстрация на обич от сърцето никога повече не съм виждал и усещал...Не зная и дали тя е прочела огромния надпис - от единия до другия край на покрития ТИР до входа на стадиона - " От "Александър Невски" до Апенините - само сините!"...
Ех, Гунди, ех, " Левски"...
Било ли е някога или не е било?
И защо, кой ни го открадва...
Димо Райков

Няма коментари: