ДОФИС-ПОГРЕБЕНИЕТО НА БАТ РАФИ… / откъс от "Диагноза:Българин в чужбина" от Димо Райков /

----
Оня ден  бях сред много българи в Париж. Съпругата ми, която иначе добре знае любовта на моите читатели към мен, този път остана изненадана - колко хора държат на теб, Димо, ето,докато те нямаше, колко идваха, търсеха те, питаха за теб, за баща ти, за  бат Рафо, за Стоян, за твоите герои...
Да, наистина няма по-хубаво за един автор от това - да усети, че с книгите си всъщност е обезсмъртил тези, които е обичал и обича, тези, които са солта на българската памет и омая.
И ето - месец март, женският месец, всъщност е рожденият ден на един от най-обичните ми хора - бат Рафаел Алмалех, най-възрастния българин в Париж, който ни напусна преди две години.
Този човек ми възвърна вярата, че все още не всичко у българина е изгубено, че все още той е способен на състрадание и обич към другия.
За него съм писал още преди десетина години, но написаното изглежда е толкова живо у хората, че ето, оня ден, за който ви говорих, различни хора от различна възраст почти наизуст ми пресъздаваха моите думи за този хубав българин. Да, споменът за доброто, което този човек бе сторил на хиляди сънародници ще е наистина вечно жив.
През март бат Рафо празнуваше рождения си ден. Винаги ни събираше първо в квартирката си, после тръгвахме към гръцката таверна "Метеора"  в латинския квартал - чакаше ни ядене и пиене  на корем...
О, само това да бяхте видели - лицата на емигрантите в тези мигове...Там, сред омаята на сиртакито, сруд пукота на счупените чинии, сред хубавия глас на бат Рафо и неговата слънчева усмивка - яжте и пийте, аз черпя...
Едно мъничко ято от подплашени, но сега вече с поотърсени криле и перушина птици, та малко ли е това, да имаш  вече подкрепата в чуждата страна не на кой да е, а на бат Рафо... А знаете ли вие какво значи в град като Париж да имаш усещането, че имаш познат, че имаш човек, на когото можеш да се опреш в краен случай...Все още разлюлени от болката, която носехме от родната стряха, но сгрети от порива към свобода и тръпката на изненадите, които ни очакваха в утрешния ден, ние, пилците на бат Рафи, децата-несретници  на България...
Честит рожден ден там, Горе, бат Рафи!
Липсваш ни... И ни прости, на нас, все бързащите, все препускащите през времето... Всъщност кое време и защо непременно с препускане...
Да, ти се усмихваш. С твоята слънчева усмивка. И ни прощаваш. Сигурен съм.
...........

ДОФИС-ПОГРЕБЕНИЕТО НА БАТ РАФИ…

/ откъс от "Диагноза:Българин в чужбина" от Димо Райков /

Новината ме смрази – бат Рафи починал…
Той, доайенът на бг-емигрантите в Париж, символът на добротата и последната надежда за човечност у нашенеца в този огромен град, си отишъл…
Знаете ли какво бе правил той цял живот – обикалял мостовете на Сена и види ли, чуе ли българска реч мигом взимал нашенеца и го приютявал в скромната си общинска квартирка-кутийка на булевард „Сен Марсел”.
Да я бяхте видели само тази квартирка – масичка, два стола, встрани нещо като шкаф, телевизор, е, че къде без телевизор, и… леглото… Прословутото легло-дядова ръкавичка на бат Рафи, на което българската държава би трябвало паметник да издигне… Странно легло – бат Рафи лежи на него, а отдолу – една, две плоскости, които, изтеглени навън,  се превръщат в още две легла…
И ето – идва поредният български несретник. Изкъпва се нашенецът, хапва топла храна, заспива…  А на сутринта…
- А на сутринта почти винаги младокът ми отмъква портфейла… Ама аз вече се изхитрих – слагам само по двадесет  евро… Ха-ха-ха…
И се смее бат Рафи, кръглото му, добро лице свети…
 И светът, а и въздухът наоколо също се смеят… И също светят…
И ето – сега вече той е „полетял” нагоре…
И го погребва асоциацията „Малките братя на бедните” с помощта на  едно семейство френски евреи….
Всъщност какво представлява изразът „дофис погребение”?
Това значи, че починалият, поради липсата на какъвто и да е роднина, приятел, въобще близък или познат човек, се погребва от парижкото кметство.
Служителите от кметството изчакват около месец. И щом никой не проявява внимание към починалия, те го зачисляват в графата „ дофис-погребения”…
Всичко се поема от общината.
А в Париж и погребенията струват скъпо, много скъпо, особено за нас, българите…
Да, кметството погребва починалия без никакви средства…
Не се плаща нито за общата катафалка, нито за цветя, венци…
Неприятната особеност е, че няма знак над гроба, защото той е общ…
Да, общ, безплатен гроб…
Без кръст, без име, без дата на раждане и умиране, да, без какъвто и да е знак, който да говори, че тук лежи … човек…
Та ето тези погребения в Париж се наричат „дофис”, те са за починали, останали без пукнат сантим, без роднини, които да се погрижат за последния им път…
Служител от кметството ми доверява – „ Г-н Райков, знаете ли колко българи по този начин си отиват от света… Чакаме седмица, месец… Никой не идва. Е, на няколко пъти дойдоха роднини на починалия, но като разбираха, че няма и  едно евро в сметката, изведнъж си тръгваха. Не е приятно това, г-н Райков, но вие ме попитахте, аз ви отговарям…”
Слушам.
И мълча…
Дофис-погребение…
Отплатата за нас, българите, за възможността да тръгнем, да се опитаме да литнем към нея, Свободата, да я  усетим и ние, низвергнатите от съдбата…
Колко наистина всъщност сме оскотели, колко наистина сме станали безчувствени и жестоки, след като не намираме у себе си силици и за последен жест, дори и към ония, които са ни  спасявали  от студенината на този вълчи свят…
А иначе казваме, че сме „супер” нация…
Супер ли…
Върви служебната камионетка, вървим след нея и неколцина  приятели на обичния иначе, покровителя на българите в Париж, бат Рафаел Алмалех…
Простенва въздухът наоколо, простенват и листата на иначе красивите парижки дървета, пълни с птици - коя от коя по-хубава и с бистър, пронизващ от сладостта на живота глас – о, да, как умеят парижани да се грижат за красотата  и комфорта си… Дори и там… във вечното им жилище…
А ние?
Ние, „великите”, „ най-красивите”, „най-топлите”…
Да, с „отпътуването” на бат Рафи си отиде и частица от добротата на света.
Толкова години не чух от него нито една лоша дума за друг човек. А това за нас, българите в Париж, всъщност май изобщо за нас, българите, е нещо, най-малкото, странно, нали?
И пак чувам неговият благ глас, придружен с неизменната „обла” и хубава усмивка:
- Как така, Райков, ще оставя българче да спи под мостовете, че и да е гладно… - казваше ми той, после добавяше – Да спасиш един човек, значи все едно си спасил целия свят…
И смехът, този накъдрен, сочен смях на възрастния човек, който в тези мигове представляваше едно голямо дете, се утаяваше в стайчето…
Да, той спасяваше…
А сега завършва земния си път там, във френската земя, изпратен от неколцина, броящи се на пръстите на ръцете люде. Половината от които са служебни лица…
Той, мъдрецът, казваше и това:
- Правете добро. То, доброто, рано или късно, винаги се връща…
И знаете ли каква е била мечтата на този хубав човек?
Минути преди смъртта си той казал на Нели, жената, която се грижеше за него:
- Моята мечта е, когато умра, на гроба ми да има поне един човек, който да заплаче…
Ех, съдбо емигрантска…
Ех, съдбо българска…
Спи спокойно, бат Рафи, да, там, във френската земя, в оня ничий  гроб на парижкото гробище…
Спи спокойно… Защото ти всъщност си в най-обичното на света, най-безценното място – в сърцата на неколцина твои приятели…
А нима е малко това…
В този иначе хубав, но понякога, особено за нас, българите, толкова студен свят да бъдеш в сърцето на поне един човек – о, това е привилегия, която нито пари, нито постове могат да купят…
Бог да те прости, бат Рафи…

Димо Райков