ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"

ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"
(за повече информация кликнете върху снимката)

четвъртък, 26 февруари 2015 г.

ОТЗИВИ ЗА „РЕКАТА НА СМЪРТТА ИЛИ РАЗКАЗ ЗА ГЕНЕЗИСА НА ЕДНА ОМРАЗА”


КОЛЕГИ, ИЗДАНИЯ И ЧИТАТЕЛИ ЗА РОМАНА
Бих искал специално да прочетете част от отзивите за романа от страна на колеги - литературни критици и писатели. Това в днешното време е толкова рядко - колега да каже добра дума за друг пишещ, и то при положение,че от човек като мен не зависи нито получаването на наградка, нито нещо друго комерсиално,понеже изобщо не участвам в играта,наречена "бг-литература", чрез която доста назначени пишещи осребряват творческите си напъни. Затова и наистина се радвам и благодаря на колегите за куража, който ми дават чрез топлите си думи и оценки.За мен тяхната дума, а и тази на читателите, е единствената, но затова пък каква награда, нали?
................

“ За Париж е писано толкова много. Да направиш поредица от книги, които да не се окажат повторение на написаното преди теб, а да намерят десетки хиляди български читатели, да накарат тези читатели да копнеят за Париж, за Града на светлината и красотата – това наистина е огромно предизвикателство, което е изпълнено блестящо от Димо Райков.
Своеобразното продължение на тези парижки книги, новият роман на Димо Райков, „Реката на смъртта” е един изключителен роман, съвестно написан, без експерименти, без увъртане, с честен, реалистичен и психологически много точен език, който казва нова дума в нашата литература.”
Гриша Атанасов – преподавател във Факултета по журналистика и масови комуникации в СУ „Св. Климент Охридски“, радиоводещ и носител на отличието „Рицар на книгата"
-----
„Димо, ти си непоправим талант... Един ден ще си класик! ДАНО ПО-СКОРО ВСИЧКИ НАШИ ХОРА ТЕ ОЦЕНЯТ."
Анжела Димчева, поет, литературен критик, издател
............
„Здравей Димо,
Пише ти Здравка Евтимова - прочетох "Реката на смъртта". Поздравявам те - много силен роман.
Могъщ.
С толкова силни, разтърсващи, запомнящи се образи... Не обръщай внимание на злобата - може би тя е направила книгата ти толкова силна - дома за сираци, граничарите, малкото дете, вуйчото. Поздравявам те от сърце за живота, който е в книгата и за отрицанието на злоба, мизерия, забрава и изкривяване, което усещам в нея.
Това е роман метафора за България въобще.
Аз бях впечатлена от книгата ти и още съм. Пиша ти с възвишение към твоята книга, важното е, че тя е факт и че написаното в нея е живо и силно.
За себе си ще зная - ще чета занапред всяка твоя книга.
Бъди здрав!”
Здравка
Здравка Евтимова, писател
.....

Драги Димо, (ако мога така да се обърна)
Прочетох книгата ви Реката на смъртта с огромен интерес, много е завладяваща.
Това е наистина една много специална книга, написана със страст и пълна с всякакви истини (и прекрасни чувствени моменти и сцени, както и силни образи) и по една тема, която доколкото виждам е все още много слабо засегната в българската литература, кино, и общество - и мен това ме изненадва колкото и вас, а както казвате в увода, като че ли това е забравено от другите източни страни също така.
Впрочем темата за границата на България наскоро ме заинтересува, и така и намерих романа ви - единствената книга, която намерих на тази тема.
Току що прочетох „Писма до мъртвия брат” и „Пансионът”, (и аз като онзи ваш читател си купих всичко което намерих от вас преди да си тръгна от София). Много са интересни и живи, и разбира се припокриването с (прекрасен) материал влязъл в „ Реката на смъртта” е обстойно. На мен, може би защото първо четох „Реката…”, този роман ми беше най-вълнуващ и пресен, и някак най-жив. И като повествование е много напрегнат и устремен, просто не можех да го оставя два дни.
Независимо какви са реакциите към „Реката…”, тя е важна и уникална книга, историческа, която тепърва ще се чете и няма да и мине времето, дори след като е минало времето на всички престъпници... Мисля, че все пак България се променя с всяко идващо поколение, и свестни хора винаги ще има. Може и да не доживеем да ги видим на власт, но живеем с надежда. Това което ме безпокои е, че много хора които носят ценни спомени, (прототопа на Меркадо, примерно!) ,скоро ще си отидат, а с тях ще си отиде и това, което е неизказано, ненаписано, и неизплакано. Благодаря и за този разказ „Помен за мама”, който е потресаващ и дълбоко искрен.
С най-сърдечен поздрав и възхищение,
Капка
Капка Касабова, писател, живее във Великобритания
..........
Как жаждата за свобода води до трагичен край? И възможно ли е човек да съхрани достойнството си въпреки политическия натиск? На тези въпроси отговаря Димо Райков в новия си роман „Реката на смъртта” (ИК „Хермес”)., който бързо се превърна в една от най-четените книги. Написана след старателно проучване, тя хвърля светлина върху един малко дискутиран проблем: убийствата на стотици хора от бившия Източен блок, решили да потърсят своя път към свободата именно през българската граница.
Димо Райков изобличава фанатичните методи на властта, която без колебание жертва живота на обикновените хора, когато те не са съгласни с лозунгите й. Но макар действието на романа да се развива по времето на социализма, той е актуален за всеки друг период от историята, когато алчността на политиците надделява над хуманизма.
Людмила Габровска, журналист
..............
Преди 20 години Димо Райков бе сред най-изявените млади български писатели – за неговите книги пишеха едни от най-добрите литературни критици, като например Ефрем Каранфилов, според когото казаното от Димо Райков за смъртта в романа „Писма до мъртвия брат” се нарежда сред най-хубавото на тази тема в литературата ни. А Ефрем Каранфилов беше ценител на художествения детайл – беше му посветил цял трактат! И в лицето на младия тогава Димо Райков виждаше въплътена на практика теоретичната си постановка! Творбите на Димо Райков му бяха направили впечатление дори в онова тоталитарно време със силата на социалната си критичност, с тънката чувствителност и усет за художествен рисунък.
Показателен е и фактът, че гаранти за приемането на Димо Райков в Съюза на писателите тогава бяха освен споменатият академик Каранфилов, така също и Радой Ралин, Йордан Вълчев и Борис Христов – все ярки, талантливи български писатели. Спомням си и колко радушно бе приет той в най-авторитетното по онова време литературно списание „Септември”, в което работех – неговият разказ „Работен ден” изненада всички ни с таланта на автора.
И ето, след десет години „мълчание” Димо Райков се завръща в българската литература и се завръща, според мен, по най-убедителния, най-красивия начин, като ни дарява книги, с които направо ни казва: „Живейте така, че да не се срамувате – нито вие, нито вашите деца от това, че напразно сте пропиляли времето, отпуснато ви за живот – живот не само борба, но и живот като живот!”
Вграждане – така можем да определим и тази книга на Димо Райков, и първите му книги с разкази и повести, където основна тема и движеща идея беше вграждането: „Стълба от камък”, „Жребият”, „Писма до мъртвия брат”, „Пансионът”... Вграждане, страст и страдание...Преди него и други са се опитвали да дадат формулата на този синдром – Захарий Стоянов, Алеко, братята Страшимирови, Иван Хаджийски, Симеон Радев...А Стоян Михайловски направо определя като „дълго и горестно самоборство” това трагично самоанализиране, тоя опит да се познае чрез самопознание българина и българското. Не ни остава нищо друго освен да пожелаем на нашия автор да не спира на средата на пътя!
Константин Еленков – литературен критик
..........
Романът „Реката на смъртта” разкрива факти, които са ужасяващи: стотици обикновени хора от бившия Източен блок, дръзнали да бягат на Запад и избрали да пресекат границата тук, вместо търсената свобода, са намерили смъртта си на граничната бразда. Заклеймени по тогавашните закони на соцсистемата като „врагове” и „престъпници”…
Това е роман - вик срещу пречупването, срещу посегателството спрямо личния свят на човека, роман - разобличение на пагубните методи на едно общество, присвоило си в определен момент от историята правото да бъде съдник на човека, да го превръща в послушно винтче и да прекършва неговия изконен стремеж за полет към… Свободата!
e-vestnik
......
Димо Райков е един от най-интересните съвременни български писатели. Роден в най-строго охраняваното в страните от някогашния Варшавски договор градче Малко Търново, намиращо се в Странджа планина, на няколко километра от българско-турската граница.
Романът на Димо Райков разкрива механизма на един особен вид престъпление на комунизма, който досега никой и никъде не е показвал. Книгата е сензационна и е на път да предизвика сериозен обществен скандал. Освен в България авторът е много популярен във френската столица, където живее заедно със семейството си. Там г-н Райков поддържа контакт не само с живеещите в Париж българи, но и със световноизвестни писатели като Марк Леви, Федерик Бегбеде, Бернар Вербер и др.
Kafene.bg
..........
Димо Райков, български писател, който живее и твори в Париж, е посветил най-новия си роман „Реката на смъртта” на двама немски граждани. На 26-годишният гражданин на бившата ГДР Франк Шахшнайдер, убит при опит да избяга през българската граница в Турция и на неговия баща Олаф Шахшнайдер, който и днес се бори синът му да бъде признат за жертва, а не за криминален престъпник, какъвто продължава да се води в официалните регистри. За мото на книгата си авторът е избрал стих на неизвестен източноевропейски поет, който казва: ”Когато умра, погребете ме прав, защото цял живот съм живял на колене.”
” ДОЙЧЕ ВЕЛЕ”
....
„Здравейте, г-н Райков! Преди минути прочетох само за няколко часа книгата Ви "Реката на смърта". Открих я най-неочаквано в библиотеката на читалището в моето село Огняново /беше ново зареждане/ .Сега ми трябва време да се "съвзема" от прочетеното. Наистина страшни са нещата, за които пишете. Преди много години от близко момче,служило в онзи район, бях чувал за подобни истории и за тези инструкции в Граничарския устав. Страшно и жестоко!
И да си призная, подозирам, че в образът на Меркадо, ще да са вплетени доста от Вашите детски и юношески преживявания, в което не виждам нищо лошо. Образът на това момче сте го пресъздали много завладяващо и вълнуващо. Сега с интерес ще търся и други Ваши книги."
Андрей Г. Андреев, читател
...................
„Здравей Димо,
Книгата "Реката на смъртта" я прочетох на един дъх, но едва сега се осмелих да пиша. Тя оказа невероятно въздействие върху мен. Докосна из дъно душата ми, приех енергията ти и съм много благодарна и щастлива, че дори и несъзнателно и неволно, знаеш за моето съществуване. Всичко, за което разказваш в тази книга и за обезценяването на живота, безразличието към човешкото страдание, грубостта на душата, безчувственото сърце - всичко така ме разтърси. Някои неща съм ги преживяла като малка или по-късно като ученичка, дори имам странното усещане като че ли някой ме е разкрил напълно..В главния герой Меркадо на отделни места все едно някой е писал за мен. Искам да спомена и един фрагмент от книгата, която ме върна в детството и помня вълнението, което изпитвах винаги, когато наблюдавах как се хранеше баща ми(само че не следях движенията на адамовата ябълка, а някъде около слепоочието нещо се движеше и ми ставаше много жал за него. Много ясно си спомням и нашата радиоточка на село (една бяла кутия) и точно в определен час след обяд се съобщаваше за нивото на р.Дунав . По-късно, когато бях вече ученичка в гимназията, татко купи едно голямо радио и ние бяхме толкова щастливи от тази нова придобивка. Всяка вечер той до късно слушаше музика или радио Свободна Европа, а аз някои радиопиеси.
Димо, благодаря на съдбата, че ме срещна с теб - една душа съвършено честна и откровена , с такава фина чувствителност, с изтънчена душевна нагласа и емоционална щедрост. Безумно смел и безкрайно честен! Възхищавам се на смелостта ти да не премълчаваш истината на живота. Ти остави в мен едно незаличимо впечатление .
Бъди благословен!”
Мария Спасова, читател от София
...............

ГРАНИЧНОСТ
На Димо Райков
...И все една и съща пустота,
обречени да носим във душите си...
Не се израства край една бразда,
край нея се умира... непрекъснато...
И всеки път, щом проехти сирена,
душите ни ще се обръщат там,
назад – където странен е дори
самотният ни стрък зелена нежност....
Не се израства край една бразда, ...
тя все така – ще реже мисълта ни:
за ...младостта, тъй тиха – до изчезване;
за - хляба ни, горчив – до пустота....
РАШЕЛ ЛЕВИ

Няма коментари: