Английски запалянковци изхвърлиха в метрото цветнокож. Париж скочи!
Вече трети ден Париж, столицата на вечните протести, отново се тресе!
Този път път срещу расизма.
Преди мача за Шампионската лига на парижани с „Челси”, група англичани си позволиха в метрото да изхвърлят един господин, само защото бил… с друг цвят на кожата.
И…
О, да не си направил подобно нещо в Париж! В града, където само щом кажеш „негър” на обществено място, веднага отиваш в затвора!
Ако е на друго място, особено в България,какво би последвало. Смях, обиди към „черния”, овации към обидилия го - хайде бе, къде се слага там, къде се бута, мамицата му…
Но тук, в страната, където само преди месец двама трима африкани изправиха на нокти цяла Франция, а и цял свят, най-много мразят някой да… мрази другия! И то заради цвета му, заради късмета му да се роди такъв или онакъв, заради бедността му, възрастта му, слабостта му…
Тук вече няма бели, черни, жълти. Тук има Париж!
Всички като един!
Е ето – медиите са като разбунен кожер. Въртят непрекъснато кадри и записи от случилото се. Веднага най-големи авторитети, от властта, от науката и културата, обикновени граждани – всички застанаха в защита на този човек, който просто е искал да влезе във вагона на метрото.
Гледам тези кадри, слушам тези думи за единение, на съпричастност, на болка…
И сърцето ми кърви.
Възможно ли е това някога да се случи в България?
Не, и никога не би било?
Спомням си очите на татко, дни преди да почине. С огромната молба в тях за живот.
И съскането наоколо – хайде бе, дъртак, докога ще живееш…
И побелелите от мъка очи на татко - какво им бъркам, Диме, та така се нахвърлят без да има за какво, нима искам много, просто още мъничко да поживея...
Нима вие не сте чули подобно съскане?
И когато получил татко криза, този човек, който цял живот бе работил като мравка, тихо, скромно, честно, бил оставен дни наред обезсилен, без никаква лекарска намеса. Да, когато трябвало да извикат линейка, за да му спасят живота, не я извикали, защото той бил вече над 80 години?!? А и, според тях, тези, които било около него, той се преструвал?!? А от Спешна помощ първият въпрос винаги в такива случаи е – на колко години е пациентът? И татко, в невъзможност друго да направи, сам изтръгнал катетъра,та дано спрат болките...И после, с изтръгнат катетър, пак дни наред стоял без лекарска намеса?!? И издъхнал. И когато чак тогава аз разбрах, когато крещях по телефона - защо не сте извикали лекар, защо и къде е била Спешната помощ, която всъщност е била в най-близката болница на само три километра..., една жена ми каза по телефона с безжизнен глас - Господине, това тук е България! И за да го запомня яко, да се вбие в нажежения ми до червено мозък,тази пак повтори - та той е над 80-те, това тук е България...
Нищо не искам. Татко вече го няма. Но искам само тези, които ми причиниха това, на мен, а и на татко, да преживят същото. По същия български начин. И да чуят същите думи..." Това тук е България!"
Да, какво е това, българи, което става вече 25 години у нас?
Да държиш старците, бащите и майките си, с 50-100 евро пенсия на месец?
Геноцид! Не, дискриминация! Дискриминация по възрастов признак! И то в страна член на Европейския съюз, където едно от първите правила и изисквания е хората да бъдат солидарни един спрямо друг…
България – страната на масовата,тотална дискриминация спрямо възрастните.
Дискриминацията, заради която, ако България бе нормална страна, щяхме всички да бъдем в затвора. Начело с тези „велики” политици! Които днес ще приемат цели 16 милиарда заем…И мислите, че ще ги дадат да ликвидират една явна и нечовешка дискриминация? Която никъде не съществува, а само в територията "България"... О, неразумни?
Чакай от умрял писмо…
Да, чакай жест на човечност от люде, в чиито сърца човечността отдавна е … умряла…Хора, които вместо сърца имат парчета лед.
Хора, които мразят и себе си, а ние чакаме да обичат майка си…
В същото време на безвремие у нас Париж, на когото ние,"великите" българи, "великите патриоти", обичаме да се подиграваме, че и да псуваме, се вълнува.
Париж отново ще победи!
А ние?
Ние…
Кога ще победим онова вътре в нас, в най-дълбокото...
Никога, нали?
Димо Райков
Няма коментари:
Публикуване на коментар